В подножието на Морените цареше черен мрак и когато от южната им страна се разнесе черната мъгла, остана незабелязана за очите наоколо. Изви се в спирала над студената земя, издигна се и започна да се сгъстява, за да оформи един едър закачулен силует. Алабаст, без дори да се огледа, закрачи бързо в сянката на хълмовете на изток. В мъртвешката тишина сухата пръст и чакълът запращяха под тежките му стъпки, а ядното му дишане захриптя в душния въздух като ръмженето на стара хелина.
Онова, което отприщи в Оленто, усмири гнева му само за малко, но по обратния път насам се надигна наново, по-изпепеляващ и по-дълбок от преди.
„Мора ме подведе! Мора ме използва! Влечението ми към нея замъглява разума ми… Проклет да съм!“
„Не! Мора не те подведе! Нищо не е както преди ти каза тя! Как можах да бъда толкова сляп, толкова наивен!“
„Как можех да допусна, че Всемогъщият камък е някъде другаде! Та нали самите Властелини отсъдиха, че неговият дом е там! Кой наруши повелята им, кой премина магичните за ...