И се появи от нищото и искаше нещо невъзможно... да се докосна до теб... без дори да те познавам. Не, не е възможно, защото не съм, като другите и едва ли бих могъл да бъда... Не искам повече празни хора, без капка чувство... не искам този свят с фалшивите си "стойности", които нищо не струват пред Вечността!!!
Затова искам да изрека това:
Протегнах ръка към теб, а ти ме дръпна в бездна от чувства.
Загубих се сам в тишината и се молих да чуя твоя глас...
Но само вятъра ми шепнеше, колко е празно твоето сърце.
За теб плаках и се смях, за теб живях, за теб умрях...
И сега пак си тук, близо... пак си онова, което не мога да спра да обичам и този път се познаваме, но дълбините сега са още по-дълбоки... може би аз ще пропадна вътре в тях или повече никога няма да те обичам така? Защото така трябва, защото понякога не можем да си отговорим на всички въпроси...?