В прах от призрачни рози потъва моето сърце, усещам уханието им да гали изпръхналото ми лице. Ала вятърът отнася ги в бягството си устремен, пожелавам си към тебе да ги отнесе, за да мога за последен път чрез тях да те докосна.
Пускам се по течението на съня, и се понасям във водовъртеж от отминали мечти, от настоящи блянове, примесени с мъничко сълзи. Потъвам в несъществуваща любов, ала не искам да изплувам, защотото на повърхността ще чака действителността. Не!... Далеч съм още от смъртта и все по-близко до края на нощта, когато слънчевата светлина ще се гмурне и ще ме извади насила от дълбините на съня...
Какво си мисли, или за кого се мисли, не искам спасител или спасение?!
Не ми е нужно ничие съжаление!
Не съм болна, нищо ми няма... като изключим фактта, че съм влюбена в една измама...
Искам още малко да се разходя по дъното на илюзиите...
Останали са ми малко въздишки, от които да дишам, но последните ще ги дам на теб, за да мога първа да си тръгна, за да не остана и този път сам ...