Бурна бе нощта. В средата на лятото – а се изсипаха от бездънното небе ледени парчета, валя много като в късния месец – листопад. Дълго боговете бяха таили гнева си, духовете не бяха тревожили хората и ето сега изведнъж унищожиха посевите, изкорениха дървета, водите преляха и отнесоха стада и лодки.

  Гръм запали трите свещени дървета и за малко огнената  стихия не погуби селището и уплашените хора. Горяха трите дъба – огромни със сухи клони, приютили птици, катерици, а между възлите на корените и в кухините таралежи и насекоми. Озаряваха огнедишащото виолетово-черно небе, бягаха сенки по околните гори, реката начупена на множество вълнички и пръски, многократно отразяваше – хиляди дървета, огън – духовете играеха с човешките сетива, изопваха нервите и разкъсваха сърцата на смъртните. Огън – белите скали поглъщаха огъня и ставаше сякаш още по-светло. Лумналата стихия искаше да заслепи слънцето – богът на живота и доброто.Техният бог. В дишащата нощ – победа на бога – Мрак, лишаваха от вяра и играеха с боговечната си апокалипичност. Огън и сенки сред дишащо огън небе...

         Прамайката играеше. Бързи стъпки, леки удари със звучащите дървени пръчици. Дрехата беше мокра. Осветена изглеждаше разгневен дух на злото. Искаше добро, слънце и светлина, като заклеваше. Нечовешко страдание. Добро-Слънце не чу молбите на тази, която пазеше рода, на тази, която бе му дала живот... Играеше... невероятно пъргави крака – сякаш не носеха сто сняга и сто жара, сякаш не бяха боговете над нея – просто тя посещаваше богоравна тяхното безлико събиране... Прамайката играеше.

  Стихията близваше и дърветата пламваха, водата угаси свещения огън – факелът-светлина, Прамайката беше безсилна пред гнева и диханието на великите-дъбовете горяха... цветните молитвени знаци се размиха от дъжда, дрехата се разкъса и падна – играеше Тя...

         Изгря денят. Всички се бяха събрали около колибата на Водителката. Търпеливо чакаха. Беше разрешено и на мъжете да присъствуват. Това се случваше рядко. Важно решение ще вземе племето. Помощничките разпалваха огъня и благоуханни купове хвойна отдават “хвала” на боговете...

         Тя излезе:

-         Слушайте! От днес наравно със слънцето ще отдаваме дан и на нощта. Тя трае колкото слънцето... Ней сме също задължени... За да остане родът, за да има дъщери и дават живот – на тези, които са в утробите и незаченатите още деца... Да се освещава животът - нов с конопена тъкан и аромат хвойнов, с хляб в деня рожден, а нощта се почете с животинска кръв... Казах!

-         Сега ще играем. На нощта да отдадем почит, за да бъде мирна – без хищници и чужди войни... Танцът на нощта...

Излиза приемницата. Прамайката хвърля сноп лишеи и пламък син обагря сянката на черна биволска кожа. Сини конци плетат нишки... Бледа свила с коноп – молитвен нагръдник. Танцува дъщерята – стъпки бавни, нежни, бой на барабан, кух пукот на дървени пръчки. Бавно, колебливо, молитвено тъмно, зловещо... ”Милост, Нощ, моля те, пази рода на котката... не донасяй изпитания нови, дай ни мир и сън!”

Излиза Приемницата – дъщеря...

       Идва война. Нито Ден, ни Нощ... умират дъщерите, редее  родът. Кръв човешка багри, но безсилна е тя пред лукавата стръв. Танцува, играе в предсмъртен унес жена, но безсилна е тя пред страховития устрем на вражда и омраза. Богът война – него не блазнят кръв и смърт. Война – жертва за него е животът...

-         Да има жертва, която да дадем!? – Повече живи, повече живот – това стресва и дава на Войната покой – Борба...

-         Предводителко, искаме пак спокоен труд ... искаме мир. Нека в  чест на Войната – играем танца Борба. Война в този танц  е твоят покой.

-         Аз размислих и в снеговете и лъчите Ви заклевам! Живот да давате... повече от смъртта. А в борбата бога славете, за да няма война. Казвам – ще бъде... От утре до края на Котката. Реших...

Раждат се дъщери. Радост пълни сърцето на старата котка. Множат се... живеят.

  Но идва ред на нова горест. Намаляват мъжете. Мъжката челяд редее . Мъжете отдавна не помнят прабащата – него не помни и старата котка... като че идва отново краят.

       -Има и ще има... От днес да пази се живота на всички . Бога живот почетем и болестта жертва дадем – кръвта от майчината болка ней се пада... Добро и зло – бог – богове тях да разберем , защото и слънце и нощ са на тях подчинени... какво и как човек твори – от тях е. Да се дава на доброто чисто слово, а злото омилостивим с лъжливи слова... Играйте... Зло и Добро – мрак и светлина – вода и огън... Смърт-живот... Котката да е!

       Злото расте – убити и ограбени – за него дар са. Умират пак – без зърно в студения “скреж”, убити от по-силни... Лъжа и измама. Дори Прамайката - мъдра след толкоз лета грози я заблуда...

-         Доброто, денят и светлината... на почит! Злото – погребано, тъмнината с огън и добро да се победи, защото лъжата и кръвта от насилника, рода заплашват... Да бъде!

-         Игра на зло – това да бъде в Теб. А сърцата само деня да носят – светлина!

  Играе родът на котката... Огън гори и плиска вода жертвените камъни ...

Идва наследницата – дъщеря...тъкан и думи, треви и кръв, месо и пръст... раждат и умират – идват и си отиват...

  Играе Прамайката... идат и си отиват “скреж, зноен, листопад”...

-         Бог – Слънце – един и наш да бъде. Котката расте – води, гори, планини – колиби и пещери . Множи се родът. Владее , расте...

  Прамайката играе. Мисли. Нови истини –  да има жени, да има мъже.

Бог – слънце, Добро ... ето го богът – родовият – Той. Бог – мъж?!...

       Прамайката дава факела огън... на мъж.! Играе Прабащата... Рис!

Гори, върхове, да бъде... Рис! Рисът. Огън, вода, плът и пръст. Война – мир ...”скреж, зноен, листопад”... Зими и лета-години...

       Събират се жените у тарторката. След подложеното вино... идва веселието. И тръгват на Бабин ден... стари и млади - жени... Мъжката челяд – до печката. Ако ли не? – де когото сварят разсъблечен и ... "опозорен".

Поп, кмет, кръчмар... Бабин ден!

       Мълчат мъжете. Десет женски дни. Но после идва празник друг - Трифон Зарезан – мъжкият... та свръх еманципираността е дотук...

       Зими и лета. Сладко гласен кавал свири... Гайда ручи. Играе пак родът. Бързи стъпки – две наляво, подскок, напред-лудо в дясно – скок, скок ... Смяна : жените отпред-ситно кръшно. После мъжете - буйно, тежко, силно... Играят... Добро ли? Зло ли? Веселие! – Играят...

       Прамайката играеше. Бързи стъпки, леки удари със звучащите дървени пръчици. Дрехата беше мокра. Осветена изглеждаше разгневен дух на злото. Искаше добро, слънце и светлина, като заклинаваше. Нечовешко страдание. Добро-Слънце не чу молбите на тази, която пазеше рода, на тази, която бе му дала живот...

... цветните молитвени знаци се размиха от дъжда, дрехата се разкъса и падна – играеше Тя...

       06.09.82