Слънчев лъч проряза тъмнината на старата и празна стая. Всичко тук е в прах – старо място, където се реят безразборни спомени като болни от жегата мухи…Подът е изтъркан от стъпките на хиляди посетители– поклонници на това празно място… Да, то наистина е странно празно – тази празнота – плаши и привлича едновременно. Тук се е скрило великото изкуство да бъдеш сам, но в същото време, да бъдеш в себе си и със себе си. Тази стая си има доста почитатели, но само откакто е станала празна. В нея се събират много хора – дошли от различни култури, светове, с различни проблеми. Основният обаче е един – самотата. Тя се явява в различни образи  – този на несподелената любов, на смъртта, на неразбирателство с най-близките… Тя тормози всички, но никой не смее да й противоречи. Тя винаги говори с леден тон – надменна и непостижима. Понякога сяда тихо до прозореца и взирайки се в далечината започва да пее добре позната на всички песен.

         В стаята става още по-тихо, палят се свещи, които хвърлят дантелени сенки на бледозелените стени. Мек глас, четящ забравена стара приказка, напряга, но и усмирява всички пориви на душата. Дори мракът не е  толкова ужасен вече – на неговия фон се открояват бледите лица на присъстващите. В голямото огледало се отразяват всички хора, които са дошли тук, за да се отърсят от болезнената самота. Просто им беше станало като навик да споделят мълчанието си, да мълчат без да се страхуват, че ще бъдат чути. Проблемите им  придобиват причудливи форми. Те започваха да мислят с образи, с вътрешни усещания. Палитри от цветове изпълват съзнанието. Бледите свещи се отразяват в огледалото, а хората просто ги чакат да се стопят. Горещият восък е подобен на живота, който всеки един момент се променя, когато те влизат в тази стая.

         В самия ъгъл сяда една жена – тя има тъмна, вече леко прошарена коса. Очите й издават богат вътрешен свят, но в същото време- страдание. Тя  сяда в едно отдалечено ъгълче и започва да плете – това я успокоява. Дошла е тук от много далеч, за да намери душевен покой. Скръбта докосна с ледено мрачното си крило все още красивото й лице. За това странно място тя беше чула от братовчед си, с когото се виждали само по тъжни поводи. Тя е вярваща, както и повечето от дошлите тук. Вярваща във великата сила на Доброто. Странното за нея обаче е, че аурата на това място не е нито добра, нито лоша. Тази стая наистина е празна и почти без мебели. От време на време се чува слабият шепот на посетителите. Тези стени са свидетели на тежки съкровени думи, произнесени в душата. Самата тя е дошла тук, защото сърцето й вече не й принадлежи – тя го даде на скръбта, без да усети как то потъна в света на отвъдното. Преди години жената загуби единствения си син и остана съвсем сама на този свят. Самотата не спира да я преследва вече толкова време и тя реши да бъде дръзка с нея – да й дойде направо на гости. Жената се надява да се освободи от тежката мъка, да се възроди за земния живот, да стане подобна на водата, която си проправя път през непристъпна морска скала. В това тайнствено пространство, осветено от хиляди свещи, запалени от невидима ръка, всеки може да види самотата –  да поговори със самата Нея. Жената много се надява на това – най-накрая да застане лице в лице със своя дългогодишна противница.

         Тази стая й напомня на храм без религия, на къща без хазяин. Това пространство може да се нарече обикновена безсмислица, но в същото време, всеки идващ тук, го изпълва със смисъл, но не с този, който се търси в безкрая на световете, а го дарява със свое собствено, неповторимо значение. Посетителката се оглежда и вижда и други хора. Лицата им са озарени не само от светлината на свещите, но и от искрящия лъч на надеждата. На това странно място не се споделя нищо гласно, никой не смее да наруши почти свещената тишина. Всеки гост се опитва да подреди мислите си, пред очите му започват да се нижат безкрайни събития от живота, да се подреждат като мозайка от цветно стъкло в калейдоскопа на съдбата. Хората идват тук, за да извършат един колкото прост, толкова и сложен ритуал – да останат не сами с живота си, а сами със себе си. В състояние на медитация те могат да поговорят с тази могъща сила, завладяла живота им. Ще попитате с какво е толкова особена тази стая, не може ли всеки един да се затвори в една стая без мебели и да си говори сам като един  луд без другите да му пречат. Този въпрос има няколко възможни отговора – тази стая е пространство с някаква тайнствена атмосфера, която помага на човешките души да разкрият мъката си без думи, взирайки се полуосветения мрак. На това място се ражда един силен егрегор, а за това са необходими мислите на няколко човека едновременно.

         Изобщо на тази тема може много да се разсъждава, но изводът е един – повечето хора си тръгват,облекчили страданията си. Жената поглежда стенния часовник, има още няколко минути до полунощ, когато казват вратите на световете се отварят. Тя взима една свещ и се опитва да се концентрира върху причините за идването си тук. Да си обясни защо самотата я души с ледените си нокти. Тя бавно затваря очи. Часовникът тревожно известява настъпването на полунощ. В душата й е тихо. Умът й се рее свободно из празното пространство на стаята. Тя не вижда тези стени, но ги чувства с цялото си същество. Те като че ли я притискат с невероятна сила, потискат дишането. Изведнъж духът й се обгръща с бодливия воал на страха. Главата й натежава, очите се насълзяват като от полъх на мразовит вятър, развихрил се над някоя пустинна равнина. Сякаш цяла вечност тя вижда само мрак, но вече когато душата й започва да губи всякаква надежда, той се прорязва от една заслепителна мълния. В този неочакван миг жената вижда едно лице – топло, родно – лицето на нейния син.

         Тя невярващо възкликва името му. Душата й ликува и пее, а от устните се изтръгва само тих, почти безжизнен шепот – „Ти се върна, върна се!”. Една гореща сълза прорязва хладината на мрака и светлината играе с различни цветове в тази малка частица сребро. Момчето се приближава към майка си, но тя не чува стъпките му. Краката му не докосват грубия дървен под на стаята. Синът протяга ръце към майка си и в този миг тя чува думите му. Гласът му е подобен на звън от кристална чаша, докосната от диханието на една чиста душа. „Здравей, мамо! Искам да ти кажа, че много те обичам. По закона на вселената в нея нищо не се губи, а само се преобразува в една по-съвършена форма. Така и моята земна любов се е преобразувала в небесна. За твоята обич не съществуват граници, затова съм тук. Благодарение само и единствено на нея. Тя те възвисява до лика на светица, а мисълта за самотата те тегли към грешната земя. Това противоречи на космичните закони. Затова ти не трябва да се чувстваш самотна.” Няколко минути те само се гледат в очите, изказвайки хиляди думи без устните им да помръднат.

         Жената бавно отваря очи и се вглежда в празното пространство пред себе си. В съзнанието й все още звучат последните думи на момчето: „Искам да бъдеш щастлива на тази земя, а аз винаги ще бъда до теб, макар и на сетивата ти да не им и е дадено да ме виждат и чуват.” На душата й е леко и свободно. Тази стая вече не й се вижда празна, а изпълнена със смисъл. Мека златиста светлина разсея мрака и сега се вижда, че мебелите тук са изискани, по стените има снимки на хора, прекрасни като ангели. Старият дървен под сега е покрит с чудно красив килим,  който превръща всеки рязък звук в нежна вибрация. Самотата за миг е напуснала това място, за да се възцари обичта.