Както всяка нормална сутрин, аз, Мартин, закусвах със своята прекрасна и чаровна майка. Косата и отново бе прибрана на конска опашка, а аз отхапвах от топлите кифли, които беше приготвила отново. 
- Мамо, за бога, няма нужда да ставаш всяка сутрин да ми приготвяш закуска, вече съм голям човек… - мърморех и аз отново с онзи закачлив тон, но въпреки това не исках да го прави и да се мъчи с излишни работи. 
- Какви ги говориш, Мартине, ти си ми син и ще те храня, виж какъв си слабичък! – смееше се нежно тя и отново стаята бе препълнена със светлината от усмивката и. 
Да, тя бе единственото, което всъщност притежавах. 
Баща ми бе починал по време на катастрофа, когато бях на 3. Нямам никакъв спомен от него, а само негови стари снимки. Казваха ми често, че нямам абсолютно нищо общо с неговия външен вид. Единственото, което съм взел от собствения си баща е гарвано-черният цвят на коса, а всичко друго бе притежание на майка ми. Не знам дали изпитвам тъга към това. Или може би любопитство. Но съм сигурен за едно – че всички в това семейство го обичаме. Въпреки че сме просто двама човека тук. 
-Аз трябва да тръгвам. – казах, след като приключих със закуската. 
Станах и поставих чиниите в мивката. След това взех раницата, целунах я по бузата и и пожелах приятен ден. 
Но аз не се чувствах никак приятно. Имах неприятно предчувствие. Предчувствие, че днес ме чакат изненади. 
…. 
- Виж, Мартине, сериозна съм, за коледното парти трябва да сме с подходящи облекла! Трябва да дойдеш днес да видиш роклята ми, разбираш ли?! – говореше все така упорито Лара, а аз просто кимах... и кимах... и кимах…
Ала не млъкваше. 
Това бе гаджето ми. 
Може би бихте се чудили защо просто кимам като ми е приятелка… Очевидно се очаква да си падам жестоко по нея, но по-скоро това е жестоката илюзия. Нямах друг избор, понеже бях загубил поредната игра със своите приятели и бях длъжен да изпълня това, което съм обещал – да поканя тази откачалка на среща. Естествено, направих го, но начинът и на говорене е толкова нахален, че не разбира от намеци и така, без моето съгласие станахме гаджета. Честно, нямам си на представа как се случи това. 
Влязохме в сградата на училището, ала онова чувство за изненади не изчезваше. Отидох до своето шкафче да оставя учебниците си, а Лара изчезна като прашинка в пространството. 
Слава богу! 
Усетих тромавите стъпки на своят най-добър приятел Джон и разбира се няма да изпусне без да ме фрасне жестоко по гърба. 
- Наистина, това не е моето разбиране за здрасти. – погледнах го с поглед, който показваше, че тази болка е нетърпима. 
- Но все пак от обич ме търпиш, знам. – усмихна се възможно с най-мазният си поглед. 
А аз просто не знаех как да отвърна на това. 
Изведнъж коридора просто… млъкна. Дори дишането на учениците в сградата не се чуваше. 
Усетих стъпки на токове. Щом се обърнах, по средата на коридора вървеше едно не толкова високо момиче с поглед на ‘’и майка ти не може да ме уплаши’’. Тя гледаше напред, а след това огледа всичките залепени лица по нея. Всички я поглеждаха със страх. Но защо? Имаше вид на съвсем нормален човек – бе облечена с дънки, високи токове (очевидно е още по-ниска), оранжево-червена риза, която и стоеше като горнище и бяла тениска… Косата и бе пусната небрежно.. и това е то. Нормално момиче. Като всички ни. 
За миг се спря и ни огледа отново. И за момент разбрах какво ги плаши. Щом ме погледна в очите, през мен мина вълна на… не знам… Беше страх или.. може би друго? Не можех да разбера. 
Очите и бяха пъстри, но ти придаваха чувство на нищожество, а в същото време виждаш един твърде наивен и мил човек. 
Твърде много емоции. Не.. Наистина не можех да го разбера. Никога не съм изпитвал такова чувство… Не е страх. Не е това, което предполагам. 
Мисля, че я гледах дълго време, но всъщност погледите ни се засякоха едва за секунди. Но и толкова бе достатъчно, за да се роди в мен любопитство. Въпросът е… коя е тя? 
Лара и нейните приятелки я гледаха с неодобрение. Но щом непознатата се приближи до нея, се превърна просто в една мишка. Тя буквално трепереше, а аз, като нейно гадже, нищо не можех да направя.. Може би не я обичах дори като човек, но това бе противно на мъжкото ми достойнство. 
Бях готов да скоча в бой, но усетих ръката на Джон, която казваше ‘’просто недей’’. 
Ала непознатата не направи нищо. Тя просто докосна роклята на Лара и се усмихна:
- Хубава рокля. 
И продължи да върви напред към нечия стая. 
А сега не бе вече предчувствие. А бях просто... объркан.