Както всяка нормална сутрин, аз, Мартин, закусвах със своята прекрасна и чаровна майка. Косата и отново бе прибрана на конска опашка, а аз отхапвах от топлите кифли, които беше приготвила отново.
- Мамо, за бога, няма нужда да ставаш всяка сутрин да ми приготвяш закуска, вече съм голям човек… - мърморех и аз отново с онзи закачлив тон, но въпреки това не исках да го прави и да се мъчи с излишни работи.
- Какви ги говориш, Мартине, ти си ми син и ще те храня, виж какъв си слабичък! – смееше се нежно тя и отново стаята бе препълнена със светлината от усмивката и.
Да, тя бе единственото, което всъщност притежавах.
Баща ми бе починал по време на катастрофа, когато бях на 3. Нямам никакъв спомен от него, а само негови стари снимки. Казваха ми често, че нямам абсолютно нищо общо с неговия външен вид. Единственото, което съм взел от собствения си баща е гарвано-черният цвят на коса, а всичко друго бе притежание на майка ми. Не знам дали изпитвам тъга към това. Или може би любопитство. Но съм ...