Пътувахме близо два часа. Високи борови гори  се простираха от двете страни на пътя. Радиото не млъкваше и взе да ме боли глава. Мистър Смит си гледаше пътя и само от време на време усмивка се плъзгаше по лицето му и ме поглеждаше  настойчиво. Въобще не можех да се ориентирам къде сме.

               Все още се оглеждах, когато една табела иззад  завоя изскочи една голяма табела  „ЛУКСОЗНИ  ХИЖИ  КАТРИН – вани с джакузи, нощувки, ресторант, бар, ресторант”.  Той даде мигач и зави на дясно. Пред нас изникнаха няколко  къщички с дебели дървени стени и един голям паркинг, заобиколен от грамадни дървета. В началото  на паркинга се виждаше ресторант с неонови реклами, които бляскаха и подканяха клиентите.

           Спряхме пред къщичката, която беше в края на паркинга. Джон излезе, отвори ми вратата и ми подаде ръка. Аз нямах друг избор, освен да изляза и да тръгна с него. Пръстите му се плъзнаха около кръста ми и ме хвана здраво в мечешка прегръдка. Наклони глава  и устните му се плъзнаха по  шията ми. Стиснах устни, за да неизпискам. После тръгнахме към вратата, той постави ключ и го завъртя. Пред нас се откри просторен хол с голяма дървена маса и красива камина. На масата  имаше стъклена купа с плодове, шампаниера с бутилка, две чаши за шампанско, ядки в малки купички, кутия с пури.  Приближих се  и седнах  на стола до масата. Не бях гладна, но  исках да печеля време, затова взех една ябълка и отхапах от нея. Мистър Смит седна срещу мен, отвори шампанското и отля от него. Въздушните мехурчета заклокочиха в чашите. Той ми подаде едната чаша. Чукнахме чашите  и аз отпих една малка глътка, а той изля чашата на еск в гърлото си. После се оригна шумно и просташки насреща ми.

           Аз попитах за банята. Наистина беше голяма вана с джакузи. Блестеше от чистота. Буркани със соли стояха на поставка до нея и няколко бели халата. Влязох вътре и огледах, но прозорчето беше много малко, едва ли ще мога да се провра през него. Този вариант отпадна веднага. Хлопнах вратата на банята ядосано.

          Мистър Смит наливаше  пак  чашата пред себе си. Аз застанах зад него  и огледах още веднъж, но наоколо нямаше нищо, освен до камината един железен ръжен. Но камината беше в другия край на хола. Доста далече.

      Той ме придърпа на коленете си и нетърпеливите му пръсти зашаваха по тялото ми. Разкопча ми роклята  и зарови глава  на гърдите ми.

    Уффф, че гадост, но трябва да го изтрая... Лепкавите му устни ме мляскаха.

         Аз си изкикотих високо, станах бързо и му подшушнах да отидем в спалнята. Грабнах бутилката с шампанско и шаловете ми, които бяха паднали на земята. Хванах го за ръка и го поведох.

     Там имаше огромно легло с резбовани колони отстрани.

     Мистър Смит се изтегна на копринената завивка в леглото и се захили под рехавия си мустак. Разкопчах му ризата. Пръстите ми го галеха и той се отпусна. 

   - Тихо... миличък и не шавай...чу ли...тихо...

 Изсипах  малко шампанско върху гърдите му. Наведох се и го целунах бавно и чувствено. И после пак... и пак... Той зацвили от  удоволствие. Настръхна. Беше готов на всичко, усещах го, че възбудата го е обзела.

                       Аз замърках нежно като котка в ухото му:

                        - Обичаш игрите…нали … хайде…дай си ръката…непослушнико…

       Взех  копринения шал и нежно го усуках около китката му, а после здраво го завързах за колоната на леглото. После  и другата ръка.

     Мистър Смит си умираше от кеф, когато се приближих с бутилката до него. Мислеше, че продължаваме играта. Беше примижал с  очи, а аз замахнах  с бутилката и го фраснах силно в главата.

     Чух едно  хъммм…ммм  …мммммм... Дали го убих?

    Главата му се килна на една страна и застина. Наведох се към него, чух че диша едва - едва, не бях го убила, само малко е зашеметен милия мистър Смит…

        Колко ли момичета беше довлякъл тук?

   Яростно го изритах в стомаха. После го зашлевих два – три пъти. Копринената ми ръкавица се отпечата на сбръчканото му лице.

    Изглежда като костенурка. Не , повече на дребен пор…

Погледът ми се задържа на другата възглавница до него.  Грабнах я  и я стоварих на лицето му.

   Побесняла бях и щях да то удуша с нея, но после ръцете ми се разтрепериха и се отпуснаха като прекършени. Не можех да убия човек. Махнах възглавницата. Щях да го оставя жив.  Но  кипях...ядосано го изритах още веднъж.

     Пребърках му сакото, имаше доста пари в портфейла, около две хиляди, свих ги,  закопчах си роклята, наметнах пелерината и бързо излязох навън.

   На паркинга имаше няколко коли и един пикап. Спрях зад едно дърво и още се оглеждах, когато видях, че в пикапа има едно младо момче на около двадесетина години.  Приближих се тихо, почуках на стъклото и той отвори.

                                  - Може ли да …ме вземеш с теб  - запелтечих аз.

                                 -  Виж…азззз...нямам пари за…хммм…за момичета…

   Боже, той ме взе за проститутка…естествено, тук такива се навъртат…

                   - Не, просто трябва да се махна от тук…помогни ми…трябва да бягам…бързо…нямам време… За където и да е, ще ти платя, имам пари…

   Разревах се.

      - Моля те...

     Момчето се чудеше какво да прави, дали да се забърква с такава като мен, но  накрая се смили и ми отвори  вратата. Стоварих се на седалката до него още уплашена и трепереща. Не вярвах на късмета си.

    Оглеждах се наоколо, бяхме сами на паркинга, очите ме шареха като луда,нямаше никакви хора, а той даде газ и излезе от паркинга.

   Подаде ми една мръсна кърпа от жабката и бутилка вода,  за да се обърша. Гримът ми се беше разтекъл  докато плачех, аз взех кърпата и я намокрих, почистих очите и лицето си. Вдишах дълбоко въздух.      Трябваше да се успокоя, макар че нервите ми подскачаха. 

                - Аз отивам към Монреал. И ти ли си за там?

    Кимнах.

   - Как се казваш? Аз съм Самуел. Сам ми викат.

    - Нора - излъгах без да ми трепне окото.

      Колкото по-малко знае за мен, по-добре...че тези копои...не си поплюват...

     Потръпнах пак...все  едно  сто мравки ме полазиха... 

     Винаги ми е харесвало това име Нора. Ами Нора ще съм днес...защо не...

     Все още хвърлях погледи на страничното огледало. Пътят  се виеше пред нас. И гори, дървета, храсти...

        Добре, добре, Монреал е близо до границата, на един хвърлей от щата Ню Йорк…

   Момчето пусна музика. Извади кутия с цигари и ми предложи, аз взех една и запалих.

                       - Благодаря.

    Огледах го бегло.

    Едро, младо момче, с остригана глава. Изглежда добряк, недодялано лице, тантуреста фигура, дебели крака и корем, сини очи и лунички по бузите.

     Май е малко глуповат, на такива момчета   хората  им се присмиват, но ще ми помогне. Няма как да не ми помогне. Ще му дам пари. Парите правят чудеса...

    Все още трескаво мислех. Цигарата потрепваше в ръцете ми. Стомахът ми се беше свил на кълбо. 

        Но защо ме зяпа така? И се ухилва? Да не ми посегне... този  мечок няма как да го надвия, не е като онова глупаво старче...

       Придърпах пелерината около краката ми.

      Момчето стана сериозно и начумерено. Гледаше си пътя. Мълчахме доста време.

                       - Гладна ли си Нора?

                       - Не. Благодаря.

   Той извади един сандвич от раницата си и задъвка. После още два. Захапваше ги на няколко пъти и мляскаше с уста като изгладняло куче. Щом се наяде, настроението му се оправи. Ухили се.  Очите му ме гледаха от огледалото срамежливо. Червенина плъзна по лицето му и запъпли до врата му.  

      Успокоих се. Няма да ми стори зло...добряк е...

     Добро предчувствие се завъртя на бързи обороти в ума ми, знаех, че нещата се нареждат. Никога предчувствието не ме беше лъгало...и сега нямаше да ме подведе...но предчувствието ми се дължеше най-вече на опита ми с много пациенти, бързо определях що за човеци са, исках да разбера каква им е психиката, какво им се вихри из главите, наблюдавах внимателно изражението на лицата им, очите, ръцете, потрепването на клепачите, цвета на очите им, думите, дето изричаха... 

         Това момче ми беше спасителния пояс, Бог ми го изпрати, то ще ме отведе далече оттук…

                         - Виж…ако ме закараш до Платсбърг, ще ти платя двойно…имам пари. 

                         Намигнах му и се взрях в очите му. Гледах го и исках да го убедя. Бях сигурна, че ще приеме.

        Той се почеса по главата, помълча няколко секунди, после се засмя гръмовато.

                        - Двеста долара?

                        - Давай  Сам, двойно ще получиш…

        Пикапът се разтресе по магистралата. Горите се отдръпваха от нас и ние  направо летяхме.

            Пътят към дома…Стана ми хубаво…отпусна ми се душата.

           Свалих си гадните копринени ръкавици. Отворих прозореца и ги запокитих  на вятъра…

            К р а й