Щом часът удари 7:00, радиото се включи и това стресна Наташа. Тя отвори рязко очи, присегна се и заблъска часовника докато не спря.

- Майната ти! - сънено промърмори тя.

 Искаше й се да потъне в леглото си, но трябваше да стане. Беше на училище и майка й всеки момент щеше да дойде да й досажда.

 Днес не й беше ден. Чувстваше се много изморена, но все пак стана, защото чу стъпките на майка си, забързани да препускат към стаята й за да я вайка да става от леглото.

- Станах, станах. - промърмори тя отново щом майка й рязко отвори вратата, готова да вика.

 Наташа погледна към майка си и й пробута една от сънените си усмивки. Майка й също й се усмихна и затвори вратата.

 Протегна се и изпука вратът си. Стана и отиде до огледалото като се загледа в отражението си.

 Красивите й сиви очи изглеждаха още по-светли на утринното слънце. Черната й коса сънено почиваше на гърбът й чак до под кръста. Вдигна я високо, колкото да не й пречи и влезе в банята.

 Отне й само десет минути да си вземе душ и застана пред гардероба по халат и замислено съчетаваше в ума си тоалетът за деня.

 След като бързо подбра тоалета си, включващ новите си дънки, които бяха със неопределим цвят. Между син и зелен, но нито едното, нито другото. Син потник отгоре и любимото й черно кожено яко. Реши да увие шал около вратът си, но не зимен шал, а приятен пролетен шал на цветенца, които подхождаха на потника й.

 Пусна си косата, пооправи я, сложи си малко спирала и пак заприлича на себе си.

 Усмихна се на отражението си, грабна чантата си и изхвърча от стаята си.

 Реши да се промъкне незабелязано покрай майка си, за да не я кара да закусва, за това взе сандалите си в ръка и бавно стъпвайки на пръсти приближи към входната врата.

 - Наташа, мила. Слезе ли вече? - провикна се майка й от кухнята.

 Наташа замръзна на място щом чу майчиният глас и стисна устни ядно.

 Как успяваше да ме усети...

 - Всеки път... - промърмори тя.

 Влезе в кухнята и погледна към майка си.

 - Хайде, сядай. - подкани я тя.

 - Но, мамо, не съм гладна. - взе да протестира. - Ще ям на училище.

 - Дума да не става! - рече тя рязко. - Ще ядеш сега. И да не съм чула за храната ви в училище. Ти сама ми каза за децата, които се бяха натровили от училищната храна. Така, че...

 - Натровиха се от китайско, за твое сведение. - пренебрежително рече Наташа. - Пък и вече си поръчваме от друго място.

 - Не, не. - настоя майка й. - Яж си тук, поне знаеш какво ядеш.

 - Мамо, нищо ми няма. - Наташа също не отстъпи. - Виж ме, напълно здрава съм си.

 Младата девойка се измери с ръка от глава до пети, но и забеляза, че майка й е с гръб към нея, за това се възползва и грабна една бисквита, казвайки:

 - Закъснявам, чао! Обичам те!

 - Но...

 Но Наташа вече бе излязла от вкъщи и не чу думите на майка си. Знаеше, че сладките и закуската нямаше да доживеят докато тя се прибере, защото малките дяволчета, нейните братя (въпреки, че се съмняваше със всеки изминал ден, защото те ядяха всичко!) ще опустошат всяка една троха сътворена от божествените ръце на мама. О, и да не пропускаме баща й. Истинска храномелачка. Нищо чудно на кого са се метнали момчетата.

 Наташа сви в дясно и излезе на главната улица.

 През пътя слушаше музика от телефона си, но честно казано не я чуваше изобщо. Взе да я боли глава и спря музиката. Чудеше се какво й става и тогава разбра, усети го. Стомахът й къркореше силно, но тя не го бе усетила първоначално. Беше огладняла както вълк.

 Какво, по дяволите?!

 Едната си ръка би дала, но се заклеваше, че не бе гладна когато излезе от тях.

 Бръкна в чантата си и изкара нещо увито в салфетка. Разгърна я и отхапа от бисквитата, която беше взела от масата.

 След като я изяде се почувства по-добре и пак сложи слушалките.

 Щом стигна училището я нападнаха в гръб.

 - Нати, Нати, чу ли? - попита я едно дребно момченце.

 - Свен, човек, не ме стряскай така! Каво да чуя?

 - Извинявай. Крис ми каза, че ще ви изпитват по История.

 - Крис ли? Къде го видя него? - попита Наташа и взе да се озърта.

 - Малко зад теб е, но това няма значение. Ще имате изпит по История.

 - Крис каза ли ти каква е темата?

 - Няк`во си божие слово. - отвърна Свен направил шокираща гримаса.

 - Сериозно ли?! - възмути се тя и погледна Свен презрително. - Няк`во си?! И е Божие слово.

 - Все тая. - ухили се той. - Няма да изпитват мен. Аз влизам. Идваш ли?

 - Ще изчакам Крис. - и Наташа забави крачката.

 - Добре, какво искаш. - промълви той и тръгна към училище.

 Наташа се подпря на оградата и се загледа към прииждащите ученици. Внимателно наблюдаваше всяко едно момче със описанието на Крис... а, ето го и него.

 - Здравей. - рече той щом се приближи до Наташа.

 - Здрасти. - отвърна тя и се усмихна.

 - Свен каза ли ти? - попита я той.

 - Да. - отвърна тя. - От къде знаеше?

 - Аз му казах. - отвърна Крис.

 - Аз тебе питах.

 - А! - разсмя се той. - Любен вчера писа в групата. Не си ли влизала?

 - Не. Голяма скука. - рече тя безразлично.

 Крис се изсмя със цяло гърло.

 - Можеш ли да ми обясниш, какво точно е Божието слово?

 - Библията, братле. Библията!

 - О, исусе! - проплака той. - Нямам си и най-малка представа от Библията. Ти знаеш ли нещо?

 - Нещоо, като например цялата Библия? - ухили му се тя.

 - Даа...нещо подобно. - завъртя раздразнено очи.

 Наташа се ухили още по-широко щом видя Лора забързана към тях.

 - Леле, хора чухте ли? - попита тя щом ги настигна.

 - Да. - отвърнаха Крис и Наташа едновременно.

 - Олее, амаа аз нищо не знам за Библията.

 - Нито пък аз. - обади се Деян, цъфвайки от някъде.

 - Ди! - изписка Наташа. - Не си чел Библията! Богохулство! Баща ти не беше ли поп или нещо такова?

 Всички се засмяха освен Деян, който й показа среден пръст.

 - Нещо си много щастлива ми се струва?

 Деян се загледа в нея, а тя присви очи щом го видя, че я наблюдава и скромно каза:

 - Може би съм прочела, някоя глава.

 - Нее! - отвърнаха тримата едновременно.

 - Наташа да чете само "някоя глава". Никакъв шанс! - рече супер сигурен Крис.

 - Е, беше повече от няколко глави. - сви тя рамене и влезе в училището. - Не е като да чета някоя тъпа книга за...нека помисля...за Господ например.

 И тримата поклатиха глави в синхрон.

 - Ако не беше писана по толкова старомоден начин дори бих й станала фенка.

 - Значи би станала монахиня?! - попита Деян шокиран.

 - Не монахиня бе, кретен. Просто фенка. - рече тя.

 - То винаги зад "просто фенка" има нещо между редовете. - обади се Лора.

 - Именно! - рече Наташа. - Знаете ли, какво не разбирам?

 - И представа си нямаме. - отвърна Крис, качвайки стъпалата към втория етаж.

 - Защо учим Библията по История.

 Никой не продума и дума. Очевидно за нашата групичка беше въпрос за един милион лева.

 - Човеци, никой ама никой не е учил! - Свен от нищото се телепортира до Деян някак ентусиазиран. - Дори умния ви Петър не е учил. Бил на фитнес. Кой ходи на фитнес през ваканцията?

 Деян прегърна Свен и се наведе за да е на ниво с очите му.

 - Само такива с големи усти. Като Пекито. - отвърна Деян и му смигна. - Сега желая да изчезнеш от погледа ми ако не искаш да споделиш любовта ми към досадни момченца като тебе.

 Свен му хвърли уплашен поглед, защото със всяка минута Деян затягаше хватката си и Свен му беше все по-трудно да се измъкне.

 - Ди. - Наташа предупредително го повика.

 Той вдигна поглед и на мига пусна Свен.

 Щом малкият се отдалечи Наташа се приближи до Деян.

 - Не бъди толкова груб със хлапето. - рече тя тихо. - Нищо лошо не прави като стои при нас.

 - Дразни ме. - отвърна той гледайки след Свен.

 - Преодолей го.

 В този миг звънецът би и класът й влезе в кабинета по История. Щом преподавателката заговори суматохата във стаята утихна и всички се заслушаха във инструкциите на преподавателката.

 Наташа харесваше този кабинет. Беше на стъпала и можеше да сяда с още трима на ред, защото на всеки ред бяха слети по два чина. Пък и от третото стъпало имаше перфектна видимост към всичко.

 След като преподавателката им обясни условията имаше малка изненада. Изпитът беше само двадесет минути. Нито повече, нито по-малко, а преподавателката по История си държеше на думата.

 Щом учителката раздаде листите Наташа започна веднага със увереност.

 Двадесет минути по-късно Наташа и всички останали предадоха изпитните си листове дори някои от съучениците й да не бяха приключили.

 Наташа усети лека умора и докато преподавателката разказваше новият урок, тя положи глава на чина и задряма.

 Обожаваше да спи по История. Госпожа Друмева имаше от ония приятните гласове от които или ти става интересен урокът или ти се доспива. Усещаше как се унася когато на вратата се почука и влязоха двама мъже във цивилни дрехи.

 - Добър ден, дванадесети "е"? - попита по-високият мъж.

 - Да. - отвърна учителката и се изправи с угрижено лице.

 - Аз съм лейтенант Мъров, а това е сержант Силов. - представи се мъжът и двамата си показаха значките.

 - Търсим Наташа Такова. - рече Силов. - Казаха ни, че е от този клас.

Всички извърнаха шокирани погледи към лежащата Наташа и Лора я бутна.

- Нат! - прошепна тя. - Нати!

Наташа се надигна сънено и погледна Лора с едно око.

- `Коо, свършихме ли?

- Не. - отвърна Лора. - Търсят те.

Наташа се извърна и удостовери полицаите със мъртвешки поглед.

- Вие ли сте Наташа Такова? - попита лейтенантът без да обръща внимание на погледа й.

Сърцето на Наташа се сви и реши първо да помисли какво може да е направила, че да я търсят. Обаче не се сещаше за нищо.

- Зависи. Защо я търсите? - попита ги тя.

- Туко-що ни пратиха ваша снимка. - обади се сержантът. - Надявам се нямате сестра-близначка.

Сержантът обърна таблетът в ръцете си с екрана към нея и там бе увеличена на цял екран снимка на Наташа.

- Е, бихте ли излезли от стаята за да поговорим, насаме? - лейтенантът очевидно нямаше търпение да изведе Наташа от стаята.

Наташа вдигна вежда подозрително, без да сваля поглед от ченгетата, но все пак се изправи.

- Нали няма да е проблем? - сержантът се обърна към преподавателката.

- Да, да. - тя пък била дашна. - Няма проблем.

Разбира се, че няма проблем. Не със тебе искаха да говорят две ченгета.

Наташа заслиза сънено по стъпалата, разтърка очите си и срещна погледа на Петър.

Това животно й се хилеше. Наташа го изгледа строго и му показа среден пръст. Щом стигна вратата, погледна за последно към Лора и излезе в коридора.

За каква ли ме смятат сега... Сто процента, че си вкарват какви ли не филми за това какво, по дяволите, може да съм направила, че ченгетата да искат да говорят с мен...

- Е, какъв е проблемът?

Щом Наташа се обърна с лице към полицаите, сержантът бе застанал зад нея и в този момент я хвана за ръцете.

- Дръж я здраво. - нареди лейтенантът.

Наташа нямаше време да реагира, пък и й изкараха акъла.

- Какво, по дяволите, правиш?! - изсъска тя срещу лейтенантът.

- Стой мирна. - рече той спокойно. - Няма да те нараним. Само гледай.

При тези думи лейтенантът хвана главата й и в този момент сякаш ток я удари.

Светлини, светлини. Червени, сини, зелени. Спирали, всякакъв вид движещи се фигури. Наташа усещаше как бива хипнотизирана от тези движещи се фигури.

Чу някакъв вътрешен глас:

- Отпусни се и ще видиш.

Какво..

- Отпусни се...

Несъзнателно Наташа взе да се отпуска и тогава видя, видя някакъв образ. Нещо неразгадаемо. Не беше с кристална видимост за това присви очи. И ето. Мъж, възрастен мъж, на около 50-60 години. Залегнал на бюрото си, водейки си записки. Портал, портали, друг свят, свят като нашия... Преминаване, преодоляване, предотвратяване... Копия на самите нас.

- Трите закона са: Първият: "Не използвайте физическа сила. Единствено и само ако е наложително". Вторият: "Не подтиквай народът към бунт." и Третият: "Не престъпвай земите на Пиров!"

Каквито и да бяха тези закони, Наташа ги чу кристално ясно и видя човекът, който ги каза. Учеше други, по-млади от него на законите, които очевидно бяха много важни.

И отново всичко се размаза. Младата девойка чуваше само части от изречения.

Безброй престъпления, нашия свят...Оригиналният, техния копие...копие на нашият.

И изведнъж ясен образ, образът на възрастния мъж, които очевидно е някакъв вид учен, професор. Икар Щипескуст. Човекът, който научава за другия свят и как да намали престъпността в него.

- Ако всеки оригинал опита, поне опита да вразуми копието си - професорът говореше със налудничав тон, тотално изтрещял - теорията ми за съвместимост ще е осъществима!

Точно в този миг видя пейзаж на поляна... не, на парк. Паркът в града... но, това е по различен град или по-различен свят...

Професорът-първият преминал през портала към съвсем различен свят.

През очите на Наташа започнаха както на бърз кадър да препускат отделни случки. Мъртви тела на мъже, жени, деца, възрастни хора.

- Хората, които не умеят да печелят никога няма да са способни да се изправят срещу себе си ако преминат. - думите на професорът (очевидно негов по-млад вариант и тогава е бил малко по във ред) се просмукваха във мозъкът й. - За това ги тествайте преди да ги пратите там. Никога не ги пращайте без да сте ги пробвали! Не забравяйте никога, щом копието умре, умира и оригинала от нашия свят!

Изведнъж всичко се върна както си беше и Наташа излезе от хипнозата толкова рязко, че двамата със сержанта паднаха на земята.

Леко й се виеше свят, но знаеше какво става и беше готова да се съпротивлява.

- Разкарай се от мен! - изкрещя тя на сержанта и рязко се отдръпна от него.

- Наташа, видя го, нали? - попита я лейтенантът клякайки до нея.

- Не ме приближавай! - озъби му се тя. - Не знам какво видях! И не искам да го виждам пак!

Лейтенантът преглътна и вдигна поглед към момичето.

- Нямаш избор. - рече той с равен тон. - Копието ти е в опасност. Налага се да преминеш.