Наташа бегло помнеше кога звънецът би и кога ченгетата бяха изчезнали, но неочаквано тя се изправи на крака, преди някой да я е сварил на земята.

Тъй като това беше последният час, Наташа грабна чантата си от ръката на Лора, щом тя ù я връчи, измърмори някакво подобие на сбогуване и направо прелетя пътя от училище до у тях за петнадесет минути. Мартенската жега изобщо не ù правеше впечатление. Забраната на майка ù да носи сандали в това време беше абсолютно неуместна. Беше двадесет и четири градуса на сянка! Краката ù щяха да се сварят.

Обаче тя предприе спешна мярка, която изведнъж ù щукна.

Независимо, че имаше най-странния ден, все още имаше майка, която ще ù хвърля радиоактивни погледи, щом ù видеше голите крака.

Главата я цепеше зверската и осъзна колко бързо се е прибрала, чак когато стигна пред къщата, в която живееше. Събу се на верандата и стъпи на прага, държейки сандалите си в една ръка.

Извади ключа от якето си и го врътна в бравата. Бутна вратата и огледа терена.

Никой не се мяркаше. Беше време за спринт. Тресна вратата, метна сандалите си навътре в шкафа за обувки и изкачи стъпалата към втория етаж, като ги вземаше през две. Стигайки до стаята си, хвърли си чантата на леглото и влезе в банята, като си изми краката и обу чорапи.

Вече готова да каже здравей на майка си, Наташа заслиза по стъпалата леко приведена, за да види къде е майка ù или някой друг. Пристъпи към кухнята и се заслуша. Винаги го правеше, когато братята ù вдигаха къщата на главите си отгоре, за да си представи безупречното спокойствие, което никога не получаваше, но сега, сега къщата беше като опустял парк.

Наташа сбърчи вежди и прекоси уверено кухнята, като отиде в хола и отново се спря. Сложи ръце на кръста, оглеждайки се, въздъхна.

- Мамо!

Без отговор.

Наташа присви очи и се приближи до прозореца, който сочеше към задния им двор.

Дъхът ù секна, щом видя бъркотията, която цареше. Два стола бяха преобърнати, играчките на момчетата пръснати навсякъде, сякаш някой е търсел нещо. Наташа бавно отвори плъзгащата се врата и пристъпи навън, оглеждайки наоколо.

Усещаше учестеното биене на сърцето си как бумти дори и в главата ù. Главоболието се засили и се наложи да стисне зъби, за да преодолее болката.

Прескочи играчките и се приближи до масата, на която имаше листи с драсканици, които момчетата им подаряваха, щом приключеха илюстрирането. Майка ù отдавна ù бе казала да не им казва, че не могат да рисуват, защото един път Наташа ги беше разстроила ужасно много, а все пак бяха малки. Обеща на майка си, че ще ги харесва, но реално бяха смешни.

Но не и сега.

Върху самите листи имаше червени петна, гъсти червени петна. Наташа се надвеси над масата и забеляза същите петна и по пода.

Цялата се разтрепери, неспособна да си поеме въздух. Вдигна глава и си пое въздух, но не беше особено ободряващо. Краката ù се тресяха от ужас... и тогава се сети.

Извади трескаво телефона от якето си и докато бързаше, не можа да изкара ръката си веднага и се изнерви допълнително, едвам нацели номеръта на майка си и допря бързо телефона до ухото си.

След като женският глас най-любезно ù обясни, че номерът, с който иска да се свърже, е извън обхват или изключен, Наташа потрепери.

- Шибана простотия! - изкрещя тя на телефона и извика от яд.

Яростно набра номеръта отново, но се сети, че щом е изключен, ще получи съобщение при включване. Тръшна се ядно на тревата и запрати телефона си настрани, но не много далеч. Просто не искаше да е в ръцете ù.

Коктейлът от чувства в момента преливаше с литри. Притеснението, нетърпението, ужасаът, който изпитваше, направо я побъркваха. Чувстваше се като бомба със закъснител.

Напълно бе забравила за днескашното си преживяване. Как двамата полицаи бяха влезли в главата ù и ù бяха показали някаква напълно налудничава теория, в която тя не вярваше.

Телефонът на Наташа изсвири и тя толкова рязко се обърна към него, че болка във врата я прониза, но я разкара по-бързо, отколкото се бе появила. Грабна телефона си и се увери, че  известието е за включения телефон на майка ù.

Набра отново номеръта и зачака. При всяко бийпване от свободния сигнал ù идеше да захапе нещо от притеснение, но тогава се случи чудо.

- Да, мамо. - чувайки спокойния глас на майка си, Наташа се трупяса на тревата по гръб и безмълвно благодари на Господ.

- Добре си, нали? - избоботи тя набързо, искайки да узнае.

- Защо ме питаш дали съм добре? - сега Наташа долови напрежение в гласа на майка си, което не беше за цел.

- Цялата бъркотия в двора и тия червени петна... аз... си помислих... че нещо е... е станало.

- О! Не, не, не, мила! - въодушеви се майка ù и смекчи тона си в леко съжаление. - Извинявай. Баща ти се бори със момчетата и направиха всичката тая кочина и разляха кетчупа, ама нямах време да почистя, защото щяхме да закъснеем за кино.

Наташа почти не я чу какво каза, просто се радваше на дърдоренето на майка си, усмихвайки се.

- Нали не се сърдиш, че ще ходим на кино? - този път се усети пък предпазлива нотка. - Бащата ти се съгласи след едно голямо борене и молене от страна на момчетата и просто искаше да си отдъхне.

- Не. - промълви тя тихо. - Не се сърдя.

- Май сме те стреснали.

- Не. Просто не го очаквах. - излъга тя.

- Трябваше да почистя... - укори се майка ù.

- Не е проблем. - Наташа леко се изправи и огледа кочината. - Аз ще се погрижа.

Лека пауза.

- Благодаря ти.

И прекъснаха връзката.

Наташа се подпря на една ръка и се загледа в нищото.

Кетчуп, помисли си тя.

Поклати глава, възмутена от себе си, че не е могла да разпознае кетчупа и се изправи.
Огледа отново кочината и за две минути нахвърля играчките на братята си във сандъка, изправи столовете, а след това се зае да чисти пода. Първо избърса рисунките и реши да не ги хвърля, защото знаеше, че братята ù щяха да забележат липсата им, а не искаше да ги разстройва, както бе направила преди една година, когато беше казала, че рисунките им са грозни.

Те са съвсем малки, беше казала майка ù.

А щом Наташа осъзна грешката си, се почувства ужасно. Бяха на четири и вярваха във всичко. Не че сега не вярваха, но тя беше наясно...

Него ден, Наташа стоя и ги гледа как рисуват и си говорят техните детски неща и ù стана толкова мило. Усмихваше се и за малко да пророни няколко сълзи. Близнаците бяха много сладки и тя видя колко чисти и невинни са те в този момент. Изпита нещо импулсивно и отиде при тях на масата. Извини им се за това, което беше казала за рисунките им и те ù простиха толкова бързо, че тя нямаше време да си поеме дъх.

Усети, че стои над масата с парцала в ръка, но не прави нищо и тогава ù просветна друг момент. По-скорошен. Доста по-скорошен.

Тази сутрин, когато не изслуша майка си и направо беше излязла.

Наташа поклати глава и отново стисна зъби от яд.

Как можех да не зачитам поне малко семейството си и хората, които ме обичат и са ме дарили със прекрасно детство, а аз мога някой ден да получа от майка си последното "Но..." и то без продължение, както можеше да стане днес, а тя просто искаше да се погрижи за мен, защото се притесняваше...

Тръсна глава и приклекна, за да забърше петната от кетчуп по настилката.

Изправи се и установи, че е приключила със чистенето.

Влезе обратно вкъщи и се отправи към кухнята. Не бе усетила кога, но главоболието беше отминало. Беше в добро състояние. Главата ù не се въртеше и дори усети глад.

- Това е добре, предполагам. - каза го сякаш на къщата и вече на сто процента успокоена, Наташа си направи два сандвича със пушено месо и се нахрани като бял човек.

Ако тия ченгета бяха прави и аз умра скоро, семейството ми ще бъде съкрушено. Няма да има весели хулиганчета, а да не говоря какво би се случило с майка ми и баща ми, мислеше си тя.

Осъзнавайки, че семейството ù щеше да се превърне в ония семейства със разведените родители, дълги дела за попечителство. Майката на успокоителни, а бащата размазан алкохолик, Наташа се изправи и се забърза към стаята си, но изведнъж спря насред хола.

- Как да се свържа с тях? - промълви тя на себе си.

И просветлението дойде отново.

За миг се зачуди къде е телефонът ù, но без да мисли повече, изтича на двора и видя телефона си в тревата. Щом се наведе и го взе, набра 112.

Имаше единствено длъжностите на тези мъже, както и имената им. Това беше достатъчно.

Заспал женски глас изсъска нещо неразбираемо, на което Наташа не обърна внимание и рече:

- Можете ли да ме свържете със... ъъ... лейтенант Мъров? - попита жената от другата страна на линията.

- За какво става въпрос? - троснато ù отвърна тя със въпрос.

- Кажете му, че Наташа Такова го търси. Той знае.

Диспечерът изсумтя като някакво прасе и промърмори едно грубо "Почакай".

Наташа нетърпеливо се съгласи и зачака.

След няколко минути жената ù каза, че я свързва към лейтенанта и тогава плътният му глас изпълни линията.

- Цяло чудо е, че се обаждаш.

Наташа въздъхна, щом той започна така приятелски, защото не позна гласа му в началото.

- Защо? - пожела тя да знае.

- Защото ти изкарахме акъла по-рано днес, - въодушеви се той - но беше съвсем нормално. И преди се е случвало...

Наташа си пое дълбоко дъх.

- Защо си толкова убеден, че има друг свят и че преминаването е възможно?

Последва пауза, като се чу лека въздишка.

- Сержантът, който беше с мен... копието му беше загазило и се наложи да премине. Наложи се и на мен да премина.

- Каква изненада само... - помъчи се да прозвучи иронично, но наистина беше изненадана.

- По начина, по който се свърза с мен, мога да отбележа, че си умна. - побърза да смени темата.

- Подозирам, че не отбелязваш често подобни сведения.

Смехът на лейтенанта се разнесе в слушалката.

- Така де, исках да кажа друго. - гласът му стана равен. - Щом ми се обаждаш, значи си осъзнала от каква важност е ситуацията.

- Ахам.

- Готова ли си да спасиш живота си?

Колко странно звучеше това. Някак страшно невъзможно, но и очевидно възможно. Наташа не искаше семейството ù да страда повече заради нея. Искаше да бъде добрата дъщеря, не непослушната, не мъртвата дъщеря...

Беше готова на всичко, за да се върне за вечеря всяка друга вечер.

- Да. - отвърна тя убедена. - Готова съм.