ПРЕДСКАЗАНО

Вечерта си проправяше път между пухкавите бели облачета. Обагрени в златно и червено от последните слънчеви лъчи те се движеха, променяха формата си, групираха се и изтласкваха нагоре тъмнината. Тя не се предаваше и проблясваше с нишки откраднати от златния кордон. Небето се изпъстряше от образи, в които всеки можеше да прочете желаната картина. Въздухът се изпълваше с аромата на Петунии, стелещи се и цъфтящи до пейката, на която бе седнала Анна. Градината бе осеяна с тяхното пъстроцветие Те полюшваха фунийките си, погалвани от топлия бриз. Тънките им телца се увиваха около пръснатите между тях Кученца, които гордо изправили телца, също бяха нацъфтели в пълната гама на цветовете. Сякаш небе и земя си разменяха поздрави за „Лека нощ!“. Вечерната хладина се стапяше в горещината, която излъчваше земята.

Анна не обръщаше внимание на познатата картина. Бе потънала дълбоко в своите мисли, които въртяха душата й на шиш. Сърцето й биеше неравномерно и прединфарктно, а ушите й бучаха и усилваха болките в главата, но тя и на това не обръщаше внимание. Бе свикнала с тези телесни симптоми и вече не се питаше, това края ли е, или продължение на издевателството върху душата. Мислите й се въртяха в лабиринта от земни проблеми. Светът около нея се променяше. Добро и зло се гонеха, настигаха, размахваха юмруци, нанасяха си удари и отново се гонеха. Все уж доброто побеждаваше, но нови огнени точки се развихряха в пазвите на майката Земя... Знаеше, че всеки би казал: - „Какво има толкова тя да му мисли? Изпяла си е песента. Остава й да мисли за сетния си час.“ Но тя не искаше да мисли за него. Той ще дойде канен, или неканен, както при милиарди преди нея, но времето отредено тук не трябва да се прекланя пред собственото „Аз“, а да се използва максимално за благото на настоящето и бъдещето. Достатъчни са положителните мисли, които отправяме към космоса, за да бъдат съюзени те в едно цяло и под силата на Божествената промисъл се върнат на земята като милост и светла надеждност за утрешния ден. Но знаем ли ние какво отправяме към висшите сили? Човекът се изпълни със злоба, омраза, бездуховност. Вгледан в материалното благополучие, забрави за любовта към ближния. Егоизмът покълнал в душата му се превърна в безхаберие и безлюбовие. Всичко това в Божествените книги се нарича Суета, която пуска все по-дълбоко жилото си в тялото на обществото.Паричното измерение го разполовява и пропастта се задълбочава. Под тази мисъл Анна потрепера. Подсъзнанието й извади наяве като гръм от мрачно небе един отдавна забравен спомен.

Беше в онези дни на еуфория покрай 10ти ноември 89та година на миналия век, когато кошерът бе разбунен и хората си мислеха, че настъпват положителни промени за държавата и обществото. Лавината се свличаше по склоновете на всички бивши социалистически страни. - Още едно доказателство за мащаба на колективната мисъл и нейното въздействие върху обществата. Тогава почти никой не си задаваше въпроса – кой и какво е причината за този световен катаклизъм. Както всички, така и Анна се впусна в този повсеместен танц, въпреки че беше малко недоверчив човек и искаше сама да преценява нещата, но тягата бе толкова силна, че я вмъкна в дълбочината на този лабиринт, в който още никой не търсеше излаз, а още по-малко съзнателно би пуснал нишката на Ариадна, за да им покаже правилния път. Тези, които предизвикаха лавината знаеха много добре обходните пътеки, как да влизат и излизат и най-важното – как да спечелят от меда в изоставения кошер. Но не това виждаше в мислите си тя, когато седеше на пейката. Тя си припомни за онова търсено видение, което я разтърси за години напред, защото беше пророческо. След като посрещнаха първата нова година и си легнаха, тя все още беше под впечатлението на „На многая лета“ изпълнено от Борис Христов. Тържественият Божествен глас я бе накарал да падне на колене с отправени към небето, към Бога ръце с покъртителното душевно желание да се слее с вселената в молбата си за благоденствието на своята родина. Преди да заспи, отправи искрена, от цялото си сърце молба към Бога да и покаже, какво ще бъде бъдещето на България. Притворила очи, под тъмнината на миглите й се открои ясно, запомнящата се завинаги картина. - Дъжд, кал, а на бордюра на тротоара седеше окъсано 6-7 годишно дете бледо и окъсано, с протегната ръка за просия. Очите му не излъчваха детска радост, а някакво безразличие и затвореност към заобикалящия го свят, като на човек много преживял и отвратен от късия живот, който за него изглеждаше много дълъг и изпълнен с глад и несигурност. Анна бе вперила поглед в тая картина и душата й изтръгна вик „Боже, това ли е България? Това ли я очаква и до кога?“ Картината не изчезваше. Продължаваше да се дорисува. Край детето минаваха госпожи и господа, скрити под чадърите си и никой не обръщаше очи към детето. Прогизнало цялото от вода, то започна да трепери. От очите му, заедно с дъждовните капки, се лееха сълзи. То изправи вкочененото си телце и пред погледа на Ана се претвори в сляп старец, който криволичейки, пипнешком тръгна покрай оградите. Тя го проследи замаяна, докато напълно се изгуби в сивотата на дъждовния ден. Картината изчезна. Остана непрогледната тъмнина. Заплака. Ясно разбираше, че това е пророческата картина на бъдещето на България. Плака дълго. Дори не се сети да благодари на Бога за дареното й видение. Така, изнурена от преживяването, заспа, но тази картина остана завинаги в съзнанието й. Всяка следваща нова година молеше Бога да й покаже отново бъдещето, но ново видение не се появи. С болка на сърцето разбираше, че промяна няма и нямаше какво ново да й се покаже.

Стреснаха я гласовете на децата, които се гонеха по пътя. Беше разгара на ваканцията и те се надбягваха с колелетата си. Едно момиченце й подвикна:

-Бабо Ане, няма ли да се прибираш? Вече се стъмва.

Тя обърна лицето си към него, засияло от нова мисъл: „Не е загубено нищо, щом ги има тези деца и веселата им глъчка оглася простора! Нали те са бъдещето. Те ще възродят България. Боже, пази ги и ги напътствай! Нека вървят в правия път на доброто, Вярата и Надеждата, на Любовта в зората и хората! Нека израстат истински Човеци!“

26 06 2018