Твърде много време прекарваме в страхове. Дали ще стане това, дали ще се разболея от онова, ами ако еди-какво си се случи?...
Твърде често мислим за лошите неща, които ни връхлитат и забравяме, че този, „лошият“ живот, е същият, който ни е донесъл и безброй хубави мигове.
Твърде много се оплакваме, а не правим нищо, за да подобрим положението си.
Твърде често чакаме някой друг да ни помогне, някой друг да ни каже какво да правим, някой друг ако може да ни даде някакво лекарство и ние да се оправим от само себе си.
На всичкото отгоре след това твърде себично обвиняваме този, „другия“, че ни е насочил в грешната посока, че не ни е излекувал, че не живеем щастливо дори!
Твърде често искаме да узнаем истината – и малката, и голямата, без да сме сигурни дали залъкът не е твърде голям за дребната ни, но лакома устица.
Търсим непременно смисъл на съществуването си, а не даряваме настоящия ден с усмивка, нито нещастника до себе си – с прегръдка. А ако можехме да познаем този, „нещастния“, дето ...