Прелюдия в ре минор
Струните се късаха една по една, но той свиреше...
Беше луд, но гениален. Имаше дарба свише и тя бе неизменна.
Публиката го обичаше, защото винаги импровизираше. Не свиреше никога едно и също произведение. Не свиреше нищо дори на големите композитори. Той бе уникален. Никой не знаеше какво ще му хрумне в следващия момент. Нямаше определен стил. Музиката просто извираше от душата му...
Когато и последната струна изпищя и премина в отвъдното, той захвърли цигулката и седна зад арфата. Нейните струни нямаше да се скъсат, а и той винаги завършваше концертите с нежни и релаксиращи душата изпълнения.
Това бе единственото предвидимо събитие в програмата му. Час и половина неповторима музика на всякакви струнни инструменти. Час и половина в душата на гения...
Малко се знаеше за личния му живот. Журналистите душеха наоколо, но той винаги успяваше да им се изплъзне. Явно владееше метаморфозите на тялото така добре както и инструментите си. В началото на концертите му винаги и ...