Тя беше пияна, не го отричаше. Спомни си една легенда, която беше слушала много пъти като малка и реши да си я запише. Включи компютъра, който се съживи с ужасно бръмчене и тя започна да трака по клавиатурата с дългите си пръсти с лакирани в червено нокти:

На ъгъла стоеше прегърбена старица, облечена в дрипи. Кичур бяла коса се подаваше от забрадката, покрила главата ù.

Тя тръгна по улицата, щом се разнесе първият от дванайсетте удара на часовника. В тази празнична нощ всеки беше със семейството си. Само един млад човек вървеше сам, забил поглед в обувките си.

- Хей, синко! - провикна се бабата с прегракнал глас. - Имаш ли секунда?

Но мъжът не се обърна, само я погледна разсеяно и си продължи по пътя, без да го интересува старицата.

Тогава часовникът престана да бие, беше време да се възроди отново.

Блесна ярка светлина, младежът се сепна и се обърна. Пред очите му дрипите и забрадката паднаха на земята. На мястото на бабата стоеше млада жена с бели като сняг коси и снежнобяла рокля. На гърба ù трепкаха криле, изградени от милиони фини перца, които улавяха и най-малкия проблясък. Около нея се рееха снежинки. Царицата Време се възраждаше. Правеше го с настъпването на всяка Нова година, защото дори Времето да е безсмъртно, дори и то остарява.

Приближиха се двама мъже, облечени в синьо със същите крила на гърбовете си. Това бяха синовете ù - Здраве и Късмет. Те я съпровождаха при всяко прераждане. Хванаха я за ръцете и тримата заедно се устремиха към небесата под дъжд от фойерверки, оповестяващ настъпването на Новата година.

А мъжът направи това, което всеки нормален човек щеше да стори - изтича към дома си и се обади в полицията. Разказа как пред него се появили трима ангели, един от които била старица, преродила се в млада жена. Разбира се, никой не му повярва, обявиха го за болен и го затвориха в лудница.

На другия ден Времето дойде да го посети в стаята му.

- Ти... Ти... Ти! - заекваше младежът, но жената му направи знак да замълчи.

- Исках да ти помогна - заговори тя, а гласът ù беше по-привличащ от най-нежната песен. - Но ти подмина една старица, направи се, че не я виждаш. Затова няма да направя нищо, не пожелах да ти повярват. Вече и моите синове няма да те съпровождат в живота, оставаш сам, а сам ти си безпомощен.

С тези думи тя се издигна към небето и се изгуби, а човекът остана сам.

Тя провери правописа. Да, това беше само легенда, която баба ù разказваше, просто не можеше да е истина. Тя погледна през прозореца, валеше сняг. За миг ù се стори, че три игури - една бяла и две сини, се устремяват към звездите, но бързо прогони тази мисъл, просто беше прекалено пияна. Натисна "съхрани" без да се замисля и изключи компютъра.