Година втора.

            Мисля, че станах много добър. Развих такъв слух, че ги чувам още като отворят входната врата. Няма начин да ме видят. Няма начин да ги видя. Това е хубаво. Не искам да ме гледат. Не искам да ги виждам. Така ми е добре.

            Сигурно има и по-хубави неща от това да седиш на масата и да пишеш двадесетата страница за деня, иначе номер двеста тридесет и четири от ръкописа. Потта е избила по гърба и под мишниците ти. Писането е уморителна дейност.

            Навън е нощ. Още една нощ със звезди. Октомврийски звезди, но това няма значение. Освен от чисто творческа гледна точка. Ако искаш историята ти да се развива през пролетта, казваш: няма нищо по хубаво от звездното небе през май. Ако искаш да се развива през есента, казваш: няма нищо по-хубаво от звездното небе през октомври.

            Обаче ми е все тая. Всичко, което ми трябва, е масата и столът, и дюшекът в ъгъла. Опитвам да поддържам спартанска обстановка. Тя е най-благоприятна за продуктивността. Работата върви по-добре от всякога.

            През деня всички сме такива, каквито светът очаква да бъдем.

            Някои са шофьори в градския транспорт.

            Други седят зад касите на БТК.

            Адски много адвокати се навъдиха напоследък.

            Обществото се нуждае от студенти.

            И гърбави, клатещи се пенсионерки, с фигури на древните богини на плодородието.

            Но нощем. Нощем е времето на магиите. Нощем, затворени в задимените кухни и тъмните холове, в тъпканите барове с музиката и пиенето, в квартирите с приятелите и картите и всичко, което трябва да бъде, но не е, тогава сме себе си.

            Светът е едно по-хубаво място нощем.

            Нощем не ми се налага да говоря за история на хлапета, които не знаят откъде да си купят трева, или че да си инжектираш венозно водка е най-тъпото нещо, което можеш да направиш, понеже убива осемдесет процента от удоволствието.

            С изключение на случаите, когато пукнеш. Тогава няма значение.

            Нощем мога да се наслаждавам на инсомнията.

            Ако лекарят ми каже, че ще умра след шест минути, няма да се панирам. Просто ще пиша по-бързо. Азимов го е казал точно и кратко, и ясно.

            Нормалният човек се нуждае от осем часа здрав сън.

            Аз се нуждая от половин литър черен чай и никаква светлина, освен монитора на лаптопа.

            Мисля, че лаптопът е по-велико творение от пишещата машина. За пишещата машина ти трябва и нощна лампа. Поне. Аз обичам да съм на тъмно.

            Къртиците прекарват живота си в мрак.

            Никога не съм искал да съм къртица, но понякога мисля какво би било.

            На вратата се чука.

            Вдигам стреснато поглед от монитора. Сигурно ми се е сторило.

            Не. На вратата се чука.

            На втория ден, след като се нанесох, изтръгнах звънеца.

            Загръщам се с розовия халат и отивам да отворя. На прага стои жена. Четиридесет и пет годишна, с кестенява коса. Не се е боядисвала от известно време и тук-там се виждат бели косми по главата ù. Има дебело лице и очила.

            -Здравейте. Не сме се срещали досега. Аз съм съседката отсреща – сочи през рамо вратата срещу моята.

            Живея в този блок от две години. Вече казах – станах много добър. Никой никога не може да ме види.

            -Да? – загръщам  се в розовия халат.

            Жената ме оглежда любопитно. Едва ли ще ù се отдаде друга възможност. Другия път няма да ù отворя. Аз знам. Тя знае. Или не знае, но усеща. Затова се  старае да използва максимално възможността. Утре ще има за какво да говори с другите съседи и съседки, и колеги, и колежки, и случайни хора на спирката на двеста и тринайсет.

            Затова сега ме оглежда. Опитва да запомни всеки детайл. Колко съм слаб. Не съм се бръснал от четири дни. Халата с дупката на левия хълбок. Пухкавите чехли. Зачервените очи.

            Искам да се върна на двадесета страница за деня, двеста тридесет и четвърта от ръкописа.

            -Да? – повтарям.

            Жената с очилата се сепва.

            -Съпругата на съседа над вас го е заключила и не иска да го пусне. Ще може ли да мине през вас, за да се прибере?

            -Разбира се – отговарям, без да се замислям над думите ù.

            От стълбището изплува мъж на средна възраст. Висок, със слабо и жилесто тяло.
Изпил няколко ракии.

            После ми прищраква.

            -Ама чакай…

            Но мъжът вече е измънкал, „благодаря”, и е минал покрай мен. Стои в антрето и ме гледа. Съседката отсреща ме гледа. Аз държа вратата. Съседката опитва да надникне в тъмния коридор. Затварям вратата под носа ù.

            Стоим в коридора със съседа отгоре и мълчим.

            -Няма ли да запалиш някоя лампа? – пита накрая той.

            -Да – отговарям и пускам лампата в коридора. – А сега, мисля, че не разбирам как мога да Ви бъда…

            -Говори ми на ти, моля ти се, вие е адски тъпо – махва с кокалестата си ръка той и тръгва към хола.

            Следвам го.

            -И все пак… - започвам отново.

            -Виж, мой човек, просто ми трябваше достъп до терасата ти.

            Съседът от горе се клатушка из коридора и отваря вратата.

            -Леле. – подсвирква и се обляга на стената. – Бях чувал доста неща за тебе, ама това не го бях очаквал.

            -Какви неща? – полюбопитствам аз.

            -Уфф, трябва да се прибирам. Ама как можеш да живееш така. Това леглото ти ли е?

            Отваря вратата на терасата, излиза навън и се качва на перваза.

            -Ей, ама какво правиш!?

            -Спокойно. Работя в цирк Балкански. Акробат съм. Мерси за помощта.

            После се улавя за горната тераса, набира се и след няколко секунди изчезва.

            Почесвам се по главата. Сто процента са ставали и по-странни неща. Почти съм сигурен, че даже ми са се случвали. Връщам се на ръкописа.

            Страница двайсета за деня, общо двеста тридесет и четвърта. Искам да се напия.

Искам да се надрусам. Искам да усетя главата си замаяна. Искам да отворя астралните си врати. Искам да забравя за разни хора, които ми чукат на вратата в един след полунощ. И за такива, които ми се катерят по терасата.

            Пиша още две страници.

            Много хубави страници, но това е нормално. Аз съм еба ти писателят. Мога да пиша за какво ли не. Ама основно за любов и смърт, и омраза, и безсмислието, и колко хубаво би било, ако всичко беше мрак и самота, и вечна безнадеждност. Иначе съм адски весел и позитивен човек. Но като седна да пиша, все излиза, че съм Кафка и Буковски, и Сатаната в едно.

            Горе се чуват викове и трясъци. Значи съседът не е паднал през терасата.

            След час си лягам. Завивам се с дебелото одеяло и чакам съня.

            Не спя много, но обичам да го правя.

            Главно, защото не сънувам почти никога. Всичко е мрак и топлота. Двете ми любими думи.

            Заспивам.     

            Събужда ме тропане по прозореца.

            Съседът от горния етаж, пияният акробат от цирк Балкански, тропа по прозореца. Ставам, обличам халата и залитайки, отварям вратата на терасата.

            -А бе  - казва той, - жена ми ме изгони от къщи. Може ли да остана у вас?

            -Може – казвам. – Ама няма къде да спиш. Имам само тоя матрак.

            -Нищо. Мога да спа и на земята.

            Ама не може. Щото като лягаме, устата му не се затваря. Не знаех, че акробатите са такива дърдорковци.

            -Не знам защо ме изхвърли. Наистина не знам.

            -Защото се прибираш посред нощ и си пиян – отговарям и се обръщам към стената.

            -Ама нищо лошо не съм направил. Просто ме задържаха след репетиция. Винаги е било така. Тая жена е луда. Вярва в задгробния живот. Вярва, че бог ще спаси всички, които вярват. Вярва, че доброто е най-голямата сила във вселената.

            -Лошо няма.

            -Има.

            -Няма.

            -Ако нямаше, щеше ли да ме изгони от къщи?

            -Заспивай.

            -А бе, аз защо не съм те виждал досега?

            -Отскоро живея в сградата.

            -Колко скоро?

            -Две години.

            -Аха. Какво работиш?

            -Писател съм.

            -Супер.

            -И учител по история.

            -Това не е толкова супер.

            -Знам.

            -Сигурен съм, че ми изневерява.

            -Кой?

            -Жена ми.

            -А, да.

            -С един тъп египтолог. Пълни ù главата с всички тия простотии за отвъдното и как като пукнем, се сливаме с бога, който е извън времето и пространството. Всеки момент я чакам да се самоубие, каквото е перко, щото там е по-хубаво.

            -Не трябва да говориш така.

            -Ти ли ще ми кажеш? Съседите ти не са те виждали от две години. Едва ли обичаш много живота.

            -Обожавам го.

            -Лъжеш.

            -Не лъжа.

            -Добре. Ама тоя твоят под е много неудобен.

            -Ти каза, че искаш да спиш на него.

            -Вярно. Ама не вярвам в тая работа със задгробния живот. Всички пукваме и край. Нищо.

            -Не съм много сигурен.

            -Как така? Да не си и ти някой от ония перковци?

            -Не. Просто не съм сигурен. Ако беше така, ако всичко свършваше с умирането, едва ли щяхме да живеем по този начин, нали се сещаш. Болка и тъпотия, и страдание и така нататък.

            -Просто сме тъпи животни, това е.

            -Сигурно.

            После заспиваме. Спя дълбоко и без сънища, до сутринта. За акробата не знам, но ставаме заедно. Аз отивам на работа. Имам четири часа. Ще да преподавам за хайдушките движения и историята на древна Асирия.

            Съседът от горния етаж трябва да ходи на репетиция.

            Следобед ще се прибере и жена му ще го пусне у тях.

            През нощта всички сме такива, каквито сме. През деня такива, каквито трябва да бъдем.

15. 10.09 Перник