През погледа на Ататюрк

   Историята ни е научила, че някои хора се раждат, за да променят света по един или по друг начин. Промяната може да донесе мир, просперитет и любов, както и за съжаление да отрови човечеството с омраза, болка и насилие. Личностите, които са спомогнали за унищожаването на народното благо, умират без почести и биват забравяни, а ако случайно някой си спомни за тях, не ги споменава с добро. Възрастните казват, че когато някой добър човек умре и отиде в Дженнета, Аллах му дава едно голямо право. Той може да се връща на земята и да наблюдава случващото се. Лекият топъл ветрец, който така приятно гали косите ни и внася свежест в домовете ни, всъщност са всички онези човеци, получили това право. Не можем да ги видим, защото нямат материя, но можем да усетим присъствието им.

  Когато Мустафа Кемал Ататюрк починал (основателят на светска Турция), също имал привилегията да навестява сънародниците си. Той имал навика да ходи три пъти в годината: на 29 октомври (провъзгласяването на Републиката), 19 май (по повод рождения си ден и празникът на младежта и спорта) и 23 април (Денят на детето и националния суверенитет). Още приживе завещал страната на младите хора и стриктно наблюдавал развитието на поколенията през годините. За него били важни мирът, справедливостта, равенството, уважението и прогресът. Когато отишъл в Турция през април 2017-а година, обиколил почти всички градове и села, влизал в множество къщи и наблюдавал милиони хора. Разбира се, през това време си водел бележки и описвал видяното. След завръщането, както в Меджлиса, застанал на определеното място и изложил сведенията си пред другите велики държавници и владетели, въобще личности, които като него слизали на земята. Записките били следните:

  „На 23 април около 10:00 ч. сутринта пристигнах в Измир. Подарих този ден на децата, защото те са бъдещето на страната и на само на Турция, но и по всички краища на света. Запътих се към пристанището и още отдалече съзрях националния ни флаг. В този момент се почувствах много горд, защото знаете , знамето е честта на един народ и през целия си живот се борех да я опазя. На една пейка беше седнало младо семейство – мъж, жена и две деца. Седнах до тях и дълбоко се вгледах в децата. Момичето имаше като моите очи, а погледът му по-жив от всякога. Когато порасне, ще стане една млада, образована и независима жена, точно такава, каквато заслужава да бъде. Жените са гръбнакът на обществото, без тях нищо не може да върви. Бащата и майката говореха на децата за мен, все хубави неща, сочеха делата ми за пример, чух и думата Демокрация. Хареса ми това семейство, прегърнах го. Малко по-късно отидох на едно тържество, организирано от общината. Имаше около 30 деца, които бяха участници. Пееха песни, цитираха стихотворения, танцуваха, веселяха се, играха. Целунах всяко едно от тях по челото, а те миловидно ми се усмихнаха. Накрая публиката ги аплодира шумно. В Истанбул обаче нещата бяха малко по-различни, имах смесени чувства. Поразходих се из истанбулските квартали, минах и през тесните улици. Във всяка държава има лоши хора, такъв е животът, няма как да се отървем от всичкото зло, при нас също има несправедливи работи. Затворих си очите за пияниците, крадците, безделниците и всички онези индивиди, които могат да съществуват, но не можах да преглътна съдбите на децата, които видях. Имаше много деца, които просеха и едва стояха на краката си от глад. Нямаха какво да ядат, не се знаеше дали имат родители, а ако имаха, тези родители как си позволяваха такова нечовешко отношение! Вероятно повечето от тях изобщо и не знаеха, че днес е техен празник. А и да знаят, няма как да почувстват смисъла му. Много ме боли, когато виждам такива неща. Децата трябва да растат щастливо и безгрижно, да се възпитават и развиват , да бъдат сити, да не чувстват липса от нищо, да ги обгръщат майчините и бащини ласки. Ние бяхме вчера, но децата ще са утре, те трябва да растат силни и уверени, за да расте и нацията. Но въпреки измъчения и нещастен вид, лицата им светеха, виждаше се огънят в душите им, няма да се откажат, ще се борят и ще намерят своето място в живота. Те ще са тези, които ще се опълчат на несправедливостта. Вярвам в тях, ще се справят! В “Таксим” се сблъсках с хора от други националности. Двама ученици, единият турчин, а другият българин си говореха разпалено за последните събития в спорта. Обръщаха се един към друг с “кардешим”(брат ми). Стана ми драго като чух. Израснах в Солун, днес се намира в Гърция, но тогава бе все още част от границите на Османската империя. Там познавах много българи, другарувах с тях, уважавахме се. През 1913 г. бях в България, много я обичам, имам добри спомени от София. От време на време, когато имам възможност навестявам и българския народ. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция! По-късно посетих Бурса, Анкара, Измит, Сивас, Ескишехир, стигнах и до Ерзурум. В Чанаккале имам големи спомени, никога не пропускам, и там отидох. Радва ме, че срещнах толкова много млади и нахъсани хора, всичките синове и дъщери на Републиката. Обиколих и селата. В едно от тях се роди бебе, роди се и още една надежда в мен. Не одобрих обаче доста промени в държавата. Някои се опитват да ме изтрият от историята, като въвеждат противоположни на моите правила и закони, но това не ме притеснява. Народът знае и ако има някакъв страх у него, ще изчезне. А и подочух, че ще се роди един човек, който ще стане велик държавник и ще сложи нещата на място така, както трябва да бъдат. Скоро ще е! Накрая завърших пътуването си в един малък град, чието име няма да споменавам. Там имаше училище и в една от класните стаи, прозорците бяха широко отворени. Тихо се промъкнах вътре. На стената забелязах пет красиво изписани листа, поставени в рамка. Зачетох се. Това бяха мечтите на децата от пети клас. Едното от тях пишеше, че мечтае да стане лекар и да спасява хората, за да има по-малко смърт по света.  Искаше да бъде полезен гражданин на страната си. Бурак (ученикът от втория лист) споделяше, че желае да бъде учител. Обичал часовете по история, а най-много харесвал Мехмет – учителят по история. Личеше си, че Бурак е родолюбец, държи на корените и родината. Докато има такива деца, ще я има и Турция! Мелек се виждаше като пилот. Радвам се, че жените проявяват интерес към това. Имам дъщеря на име Сабиха, истински летец, постигна много. Али проявяваше интерес към сценичното изкуство, нужни са ни и такива хора. Трябва да развиваме и разпространяваме културата си по целия свят. Представлението е  храна за душата. Айсел не знаеше каква иска за стане, но искаше да живее в един по-добър свят. Свят, в който доминира любовта, мирът, приятелството, честността и доверието. Мечтаеше да няма свади и вражди между близките, да няма завист между колегите и винаги децата да бъдат желани и обичани.  В последните редове открих една своя мисъл, която много често повтарях – Гледам на света с отворено сърце, изпълнено с чисти чувства и приятелство.

  Завърнах се трогнат. Страната ми се развива, а народът продължава да доказва, че не съм живял напразно. Животът ще става все по-хубав, благодарение на утрешните поколения. Аз вярвам и винаги ще вярвам в младежта, не го забравяйте!”

(От студентските години)