Приказка без край

по идея на Росен Балабанов

Имаше едно време

Имаше едно време човек, който умееше да задава въпроси докато изтръгне отговорите от душите на заобикалящите го, подобно градинар, почистващ градината си от растенията, които са или вредни за останалите, или просто не им е времето и мястото да растат там, където на него не му се иска. Да бяхте го видели само! Седнал в удобното си кресло в студиото, загребващ с ръце въздуха между себе си и събеседниците, той тъй майсторски извайваше с гласа си формата и съдържанието на дискутираните теми, че всеки който го слушаше и гледаше оставаше с впечатлението че е всемогъщ, а не трябваше да бъде така защото щом светлините на прожекторите угаснеха – сигурен знак, че дебатите са приключили и наблюдаващите ги пред телевизорите преставаха да се интересуват от ставащото извън домовете им, той трябваше да се превърне в обикновен мъж. Много неща са потребни според принципите на нормалното, но на практика доста от тях не са точно такива каквито повечето хора си ги представят. И така, нашият герой, нека го наречем господин Журналиста, щастливо женен мъж, според биографията му към момента за който ще стане дума,  с дъщеричка на две години и няколко месеца, щом свършеше работното му време се превръщаше в жертва на спора между делата и съвестта си. “ Къде сбърках? Сбърках ли някъде?”- питаше се той, седнал пред чашката с някакво питие в някое от крайпътните ресторантчета насаме със себе си. В началото, когато звездата му на репортер току що изгряваше, намираше отговор на въпросите. Тогава се прибираше у дома си, целуваше жена си, а на следващия ден правеше каквото е необходимо за да не повтаря грешките си. После се издигна и седна на стола в новинарското студио на една от най-уважаваните телевизии. Тогава въпросите задавани към себе си се увеличиха. Увеличиха се, съответно, и чашките, а отговорите, във все повечето случаи, не бяха никак приятни и започнаха да не му стигат силите да променя себе си защото от всичко което му даваше живота единствено заплатата и славата го удовлетворяваха. В къщи жена му го упрекваше, че ѝ липсва. Дъщеричката му, когато я сварваше будна, разбира се, плачеше оглушително щом го видеше и обясненията, че ѝ никнат зъби или че я боли коремчето и всички останали, които звучат нормално за нормалното будуване на малките деца него не го успокояваха. Той очакваше семейството му да го посреща едва ли не с фанфари също както го посрещаха в студиото в началото на предаването му. Започна да се застоява до зори в “алкохолните дупки” както ги наричаше жена му и да се качва на автомобила си все по- пиян.

Един ден колата му блъсна друга кола и колегите му превърнаха случката в най-гледаната и обсъжданата новина. Бе убил две жени, а самия той нищо не си спомняше. Сякаш се бе случило на някой друг и ако не бе гледал с очите си репортажа от мястото на катастрофата и не бе видял противно смачканата предница на колата си нямаше да повярва, че новината е истина. В началото опита да извърти нещата и твърдеше, че друг е карал колата, но свидетелските показания на пристигналите органи на реда обориха в съда неговите измишльотини и номерът му не мина. Обществеността се сплоти да защити справедливостта и довчерашните му почитатели, гледайки поведението му, тъй като всички медии се втурнаха да отразяват събитието, на процеса го намразиха искрено и окончателно. Жена му поиска развод, той подписа документите, отказа се от родителските права над дъщеря си и влезе в затвора. В началото мислеше само за себе си и много по-късно видя с очите на честния човек огънатите ламарини на другата кола, която по-скоро приличаше на огромна метална топка и тогава изпита вина. Искрена. Дълбока. Разтърсваща го вина. Тогава прие като справедливо наказанието си. Започна да се срамува от себе си. Престана да си служи с думите, тъй като се боеше, че може с дар словото си да отнеме равновесието на нечия душа и започна да рисува картини. В началото на хартия, а по-късно и на платно, той рисуваше местата където бе ходил и където му се искаше да отиде. Един от психолозите, който работеше с лишените от свобода уреди официално да разрешат изнасянето и продажбата им. Хората харесваха работите му и ги купуваха без да знаят, че ги е рисувал той. Психологът се казваше Александър Мирчев и по него майка му изпращаше домашни сладки и разни неща без към тях да прибави писъмце. Така се нижеха годините. Един ден с колетчето дойде и фотография, а от нея, под шарената сянка на лозница се усмихваха синеоко момиченце и майка му. На обратната ѝ страна пишеше: “двете Марии”. Нищо повече. Д-р Мирчев го остави насаме със сълзите му.  Докато те се стичаха по лицето му реши да изпрати всички спечелени от картините пари на тях двете и помоли доктора да направи необходимото, но няколко дни по-късно се оказа, че майка му не желае да ги приеме. Беше казала: “не” и отново бе изпратила по него сладкиши, но този път към тях бе прибавила и детска рисунка. Ръчичката бе движила моливчетата по листа за да изобрази къщичката на Баба Яга и вещицата изглеждаше твърде комично защото главата ѝ стърчеше над позакръгленото покривче, а за крайчето на прочутата ѝ метла се бе вкопчило някакво животинче- ни куче, ни котка, но си личеше по рунтавата му опашка, че е представител на четириногите. Закачи рисунката така че да я вижда непрекъснато и когато вечерта си легна, взирайки се в нея прошепна: “благодаря ти, мамо”. Нея нощ сънува за пръв път Горската вещица и нейния приятел вълка.

В своя дом доктор Мирчев и съпругата му дълго разговаряха с Алекс, вълшебния котарак, за разни важни работи. Бети (кучето им) бе полегнала в краката на стопаните си и от време на време крайчето на опашката ѝ любопитно надничаше в разговора, а иначе нослето ѝ спеше върху розовите чехли на госпожата. Двете Марии- малката и голямата се взираха в звездите през домашния телескоп и търсеха Голямата мечка. Изведнъж малката попита баба си: “ Маминко, знаеш ли кой е баща ми?”