На всички, които бяха с мен, докато разказвах приказката на сенките.
Без значение разбират ли я или не…
Представи си четири стени, ограждащи малко пространство. Една крушка виси от ниския таван. Под крушката седи човек, привел глава и положил ръцете си в скута. Това съм аз.
Не мога да се изправя, защото тавана е много нисък и ще трябва да се изгърбя. Пък и може да счупя крушката, а тя е единствената ми светлина. Не мога и да легна, защото стаята е много малка. Затова седя и не мърдам на никъде.
Въпреки че крушката стои неподвижно, сенките по стените се вълнуват. Сенките танцуват. Много сенки на неистински хора подскачат около мен и се смеят. И смехът им е като нож, който ме разрязва.
Понякога сенките са много бледи, понякога плътни и черни като дупки. Понякога дори ми се струва, че стената е силно замърсено стъкло, през което мога дори да гледам, ако го поизчистя. Даже си мисля, че е мъгла през която мога да мина и да отида при сенките. Но не отивам.
По стената отпред подскачат сенките ...