Беше началото на есента. Децата бяха тръгнали на училище преди около седмица. Плашливите първокласници вече свикваха с училищната обстановка. В час им бе забавно, но с нетърпение очакваха да избие звънеца. И когато това се случваше, те се разпръскваха с крясъци, да играят на какви ли не игри. Но най-много обичаха да се гонят по коридорите. Така един ден четири момчета се гонеха, и едно от тях на име Дейвид спря да си почине до едно гардеробче, на което видя една ръчка. Момчето за миг се замисли, но после смело я дръпна. Стената се отвори като врата и Дейвид влезе в една просторна стая, насред която стоeше голяма ракета, а на тавана имаше дупка през, каято тя можеше да излети. Момчето се качи в нея и без и то да разбере как, полетя. Дълго Дейвид летя из космоса, докато най-после откри обитавана планета и пак без сам да знае как приземи ракетата. Там срещна едно джудже на име Джуз, което момчето попита:
        - Как се казва планетата и какви същества живеят на нея?
        - Тази планета се казва Приказка и тук има всякакви приказни герои - отговори му джуджето.
        - А дракони има ли?
        - Зависи, за какви питаш. Защото, в съзвездието Дракон на планетата Палър има гигантски черни дракони, а тук и на Мит - два пъти по-малки и зелени.
       - Каква е разликата?
       - Черните дракони са ужасно силни. Ние сме във война с тях и зелените могат само да ги опърлят малко. Всяка година измират по хиляди приказни герои, защото черните дракони идват и опусташават всичко.
       - Защо го правят?
       - Не знам! Мислят се за велики!
       - Наблизо има ли обитавана планета?
       - Да, съседната се казва Мит. Там живеят всякакви митични същества. А на друга, също близка - Монстър - ужасни чудовища. Едно време те са живеели в съзвездието Дракон, но тяхната планета избухнала и се наложило да се преместят. Сега, те нападат, заедно с драконите, нас и Мит.
       - Тук нямате ли магьосници?
       - О, да разбира се! Но те не могат да убият драконите! От техните магии най-много да изгубят съзнание, но бързо идват на себе си! Ужасно е!
       - Не им ли действа магия?!
       - Не! Само тази на еднорозите - ако си забият рогчето в окото на някой от драконите, той изчезва като по чудо. Но това не е достатъчно! Те не могат сами да избият всички дракони! Трябва ни помощ!
       - Защо не се опитате да поговорите с тях?
       - Няма начин! Драконите винаги са били зли! Те не разговарят, те се бият!
       - Какво  пак си измисляш Джуз! Спомни си за времето, когато бяхме малки и ще видиш, че говориш небивалици! - каза едно джудже, което дотогава стоеше отстрани и с чук в ръката, и кой знае какво майстореше.
       - За какво говориш, Бил? - попита го Джуз озадъчен.
       - Помниш ли парчето дърво, което намерихме в реката Иланур? Там беше написано с червени букви: "Тук животът на джуджетата е напълно безопасен, защото ги пазят големите черни дракони"! А отдолу беше нарисувано дърво, направено като дом за джуджета, със светещи прозорци и увит около него дракон! - отговори му Бил.
       - Това, може би е било преди хилаяда години! - смръщи вежди Джуз.
       - Да, но доказва, че черните дракони не винаги са били зли! Защо не поканиш детето у дома? Сигурно е изморено от пътуването - усмихна се Бил.
       - Да, вярно! Какъв съм глупак! Заповядай, влез, чувствай се като у дама си! - каза Джуз и отвори една вратичка, намираща се в ствола на едно близко дърво.
       Дейвид влезе вътре и се озова в огромна зала със златни стени, обзаведена със златни малки столчета и масички. Момчето остана дотолкова удивено, че само седеше на едно място, без да може да повярва на очите си
      - Сънувам ли? - проговори Дейвид след дълго мълчание.
      - Да, наистина е много красиво! Виж картините! Аз и още десетина джуджета ги изработихме! Но, моя беше идеята, какво да изобразяват! - похвали се Джуз.
      Дейвид се огледа и видя, че стените само на пръв поглед са златни. А всъщност са дървени, но изпълнени с рисунки от злато, изобразяващи различни приказки. Едва ли съществува приказка, която да я няма там. Дейвид се усмихна и каза:
      - Винаги съм мечтал за такова нещо - картинки, които сами да ти разказват истории, без да се налага някой, да ти чете! Страхотни са!
      - Да, така е! Хайде, можеш да спиш в моята стая! Аз имам работа тази нощ. Ела, да ти я покажа! - каза Джуз.
      И така Джуз и Дейвид, се изкачиха по едни стълби, намиращи се навътре в залата и тръгнаха по коридорче, пълно с врати. Не бяха вървяли много, когато джуджето спря пред една врата, върху която бе нарисуван дракон, отвори я и въведе момчето вътре. Стаята беше малка и по стените имаше златни очертания на дракони, които бяха боядисани, в какви ли не цветове - жълти, червени, черни, зелени, бели, сини и други. Мебелите не бяха много - имаше само едно легло и малка секцийка с книги. Но затова пък, също като масичките и столчетата в голямата зала, бяха златни.
       - Е, разполагай се! Аз трябва да тръгвам! Може да вземеш нещо да прочетеш! Повечето книги са за дракони, но има и някои за джуджета! - каза Джуз на Дейвид, който отново се бе захласнал.
       - Но аз не чета много добре - отвърна му Дейвид.
       - Тогава можеш да раглеждаш картинки, те могат и сами да ти разкажат истории. Е, лека нощ! Ще се видим сутринта! - рече Джуз и излезе.
       Понеже на Дейвид не му се спеше, реши да поразгледа книгите. Не след дълго откри, че всички бяха за дракони, освен една малка книжка, състояща се от стотина страници, в която се разказваше за джуджета и великани. След дълго разглеждане, почти беше решил да се откаже, когато попадна на една много странна книга. Тя беше лъскава и изглеждаше като чисто нова, Корицата й бе червена с нарисуван златен дракон. Дейвид се огледа за заглавие, и намери в горния десен ъгъл със златни букви написано - "Чудо". Когато отвори книгата и започна да я разглежда, забеляза, че тя е съставена изцяло от картинки, които сами разказваха историята в нея. И така Дейвид разбра, че става дума за един могъщ магьосник на име Зиртиз, който взел огромния син диамант на драконите, без който тях ги грози гибел. И им казал, че ще им го върне само ако му донесат диамантите, които пазят единството на жителите от Мит и Приказка. Драконите искали да убият магьосника и да не го слушат, но не можели. Защото, той живеел на един астероид, който, по негова воля, обикалял около черна дупка и ако те се приближат само малко дотам, тя ще ги погълне. И така, трябвало да му се подчинят...
 Рано сутринта, на другия ден Джуз се прибра и завари Дейвид да спи, прегърнал книгата. Джуджето реши да види коя е тя. Когато успя да я измъкне от ръцете му, остана много учудено, защото преди не бе я виждало, а добре познаваше всичките си книги. Разгледа я и видя, че отзад пише: "Едно дете ще дойде, ще разбере тази книга и ще спре войната между черните дракони и обитателите на планетите Мит и Приказка." Джуз събуди Дейвид и го накара да му разкаже, какво е разбрал от книгата. Момчета му каза и Джуджето тичешком излезе навън, и с помощта на сигналната тръба, която се намираше близо до дървото, свика всички приказни герои на събрание. Те заседаваха чак до вечерта и накрая решиха, на другия ден, когато драконите отново ги нападнат, да качат Дейвид на един пегас и той да накара водача им да спре и да поговорят. После Джуз разказа плана, който са измислили, на Дейвид и момчето с радост се съгласи да помогне. На другия ден, както се очакваше, драконите нападнаха. Приказните герои качиха Дейвид на пегаса Рунд, който полетя към водача на черните дракони. Когато го видя, момчето извика:
    - Водачо, приказните герои искат спешно да говорят с теб!
    - Няма какво да говорим, само войната може да ни помогне! - отвърна му водачът на черните дракони.
    - Моля те! Важно е! Става въпрос за вашия диамант!
    - Какво!? Добре ще говорим! Води ме! - изрева драконът, избълва огън и тръгна след Рунд и Дейвид.
    Когато те доведоха дракона на уреченото място, един великан му заговори:
    - Нещата могат да се решат и без бой! Ние и обитателите на планетата Мит ще ви дадем два диаманта, които приличат на истинските. Тези диаманти, попаднат ли в ръцете на магьосника,  на минутата ще  унищожат него и магията му. Съгласни ли сте  на това?
    - А нашия камък? Ние сме мъртви без него! - отговори водачът на черните дракони.
    - Помислили сме и за това. Ние притежаваме резервен ваш камък. Преди много години вашите прародители  са ни го дали с молба да го пазим като очите си.
    - Покажете ми го!
    Великана извади от джоба си голям син диамант и каза:
    - Ние ще ви го дадем в случай, че магьосникът не иска или не може да ви върне този, който е взел. Договорихме ли се?
    - Да! - изрева драконът.
    И така Великана бръкна в другия си джоб и извади един червен и един покрит с всички цветове на дъгата диамант.
    - Червеният е на Мит, а шареният на Приказка и са същинско копие на истинските! Прав ли съм?! Е ще тръгвам. - каза водачът, взе диамантите, направи знак на войниците си и всички заедно напуснаха планетата.
  И така Вундър - водачът на черните дракони и дружината му се върнаха на планетата си и изпратиха огнен сигнал на Зиртиз, за да дойде да вземе диамантите. Магьосника направи магия, с която взе диамантите от ръцете на водача. Не след дълго чуха ужасяващият му смях. А след това видяха, как астероида, на който той  живееше се засмуква от черната дупка, след което и тя самата изчезна. После драконите изпратиха една част от тях да разкажат на приказните герои, какво се е случило. Обитателите на Приказка много се зарадваха на добрата новина, върнаха камъка на драконите и празнуваха заедно с тях три дни и три нощи. После драконите разбраха, че планетата на чудовищата също избухнала и всички нейни обитатели загинали - явно и те са били част от магията на магьосника. И оттогава старите времена се върнаха и черните дракони вече не тормозеха приказните герои, напротив - помагаха им.
     На четвъртия ден след празнененството Дейвид бе заспал на леглото на Джуз, който пак майстореше нещо навън. Изведнъж го събуди силен звънец. Той отвори очи и се озова отново до гардеробчето а училищния звънец оповестяваше началото на часа. Дейвид се огледа и забеляза, че сега върху шкафчето няма ръчка, но беше написано със златни букви: "Никой не е изцяло лош! И най-злия човек дълбоко в себе си е добър"!
     - Да! Това е поуката от всичко, което ми се случи на планетата Приказка! - каза си Дейвид и се затича към класната си стая.
      Там момчето разказа всичко на учитлката и връстниците си. В началото те не повярваха, и му казаха да престане с измишльотините си. Но когато Дейвид ги заведе до гардеробчето и им показа надписът, се наложи да му повярват. През нощта момчето не можеше да заспи и погледна през прозореца на стаята си към звездното небе. Изведнъж, то видя падаща звезда, усмихна се и си пожела да преживее поне още една приказка в космоса.