Не знам дали сте ходили в северните страни, по-точно в Скандинавия, но ако не сте, непременно отидете и ги вижте. Там всичко сякаш е излязло от приказките. Градовете са разположени на малки острови, свързани помежду си с мостове, тунели или просто с път през морето, обикновеният турист дори не може да разбере, че преминава от един на друг остров. Но някога не било така, морето е разделяло отделните квартали и хората пътували от единия до другия остров само с лодки.
И така, на едно такова малко островче, имало бяла къщичка със само три стаички и там живеело едно палаво и пъргаво момиче, което се наричало Йенира. Тя била на десет години и по цял ден тичала по брега на морето или помагала на родителите си да обработват двете малки нивички. Бедно живеело семейството, често реколтата била много оскъдна, почти нямали какво да ядат, нито пък дърва да се сгреят. А всеки знае колко дълго трае зимата по тия места и какъв силен и студен вятър духа откъм морето и вледенява всичко.
Един ден, докато тичала по брега, Йенира видяла от морето да излиза чудно красиво бяло теленце . Борело се отчаяно с големите вълни, които го дърпали в дълбокото, още малко и щяло да се удави! Тогава смелото момиче се хвърлило във водата, завързало рогцата на телето с шалчето си и с плуване го изтеглило на брега. Тъй като било много студено, Йенира го разтрила и прегърнала силно, за да се стопли, после го повела към къщи, запалила огнището, за да се изсушат и двамата и му наляла паничка с мляко да си пийне. След това, стоплени от огъня, и двамата заспали.
Когато се върнали родителите й, направо ахнали! Дъщеря им била прегърнала малкото животинче като че ли й било братче и главата му почивала на гърдите ѝ.
Така израснали двамата. Йенира станала красива девойка, лека и подвижна като танцуваща фея, бърза като вятъра, а пък усмивката винаги греела на устата й. А Кнут, така нарекли теленцето, се превърнал в огромен , също така красив бик с блестящи на слънцето рога и копита. Двамата били все заедно и момичето се чувствало винаги в безопасност с големия си приятел. Нима някой би посмял да нападне огромния и силен бик? Това, което другите не знаели, било, че можели да си говорят. Не ме питайте как, не ми казвайте, че биковете не могат да говорят, не знам нищо по въпроса! Един ден Йенира казала:
- Кнут, ти вече си много голям и силен и можеш да плуваш и навътре в морето, а аз се страхувам и затова стоя само край брега. Баща ми излезе с лодката, а аз много искам да отида на панаира на съседния остров. Ще можеш ли да ме вземеш на гърба си, да преплуваш пролива и да отидем там двамата? Ако ме пренесеш до панаира, ще ти купя златна боя за рогата и копитата и червено гребенче да те среша!Ах, да, ще си купя и панделка за мене, а ако искаш, мога да ти вържа една и на тебе на опашката!
- Виж какво, отговорил й бикът, не трябва изобщо да се съмняваш, естествено, че ще отидем на панаира и ще си купиш това, което си намислила...Но откъде ти хрумна да ми вързваш панделка на опашката? Аз съм бик, а не крава! Дори и не си го помисляй! Хайде, качвай се на гърба ми и да вървим!
Речено- сторено. Кнут като на шега преплувал пролива и излязъл на сушата. Панаирът бил много голям, пъстри и шумни сергии навсякъде, имало всичко и двамата с Йенира много се забавлявали. Тя удържала на обещанието си и скоро рогата на бика били боядисани със златна боя, а той самият грижливо сресан с гребенчето. Самата Йенира си купила няколко фиби за да прибира косата си , куки за плетене за подарък на милата й баба и червена панделка, която много щяла да отива на тъмните й къдрици. Станало време да се връщат, пък и не се били обадили на родителите ѝ, така че тръгнали обратно, като често поглеждали назад, където вече започвало представлението на цирка, което те, обаче, нямало да гледат.
Изведнъж сред вълните се появили три морски дракона. Изглеждали много страшни, с остри шипове по опашките, пляскали силно и разбивали вълните на капчици, стоманените нокти на лапите им заплашително проблясвали през пяната, а устите им били пълни със страшни зъби! Били прочути разбойници и никой не можел да се справи с тях. Много лодки не се завръщали на брега след среща с морските чудовища, а от историите, които се разказвали , направо косите настръхвали и децата не можели да заспят, а възрастните час по час се стряскали и гледали към морето дали не се задават отнякъде..
–Я, каква хубава вечеря се е задала насам! Цял бик, че и момиче за десерт, няма що, добре ще си похапнем! Брей, брей, че и рогата му позлатени... Хайде, момчета, да нападаме!
Но явно не знаели какво представлява Кнут! Не само бил огромен и силен, по-голям и по-силен от всеки бик наоколо, но и носел много смело сърце! Спокойно можете да смятате, че нямало по- смел бик от него и затова Йенира не се уплашила въобще.
- По- полека, по-полека, негодници! Дръпнете се настрана и продължете пътя си, защото никога няма да ме победите!
- Ха- ха-ха!- разкикотили се драконите и още по- силно запляскали с опашките си по вълните. Облаци разбита пяна се издигнала над водата , нагоре и нагоре, слънцето затулила , морето покрила и всичко потънало в полумрак. – Ела ни, ела ни, теленце, направо между зъбите!
Започнала люта битка. Драконите нападали, искали да обвият с опашките си шията на Кнут и да го удушат, да забият зъбите си в гърлото му или пък с шиповете си да избодат очите му. Но той не се давал, вдигал ту единия, ту другия на рогата си и ги отхвърлял назад. Те нападали, понякога успявали да го захапят и кървави следи оставали от нападението им. А той , сякаш нищо не усещал, пак навеждал глава, повдигал ги на рогата си и ги отхвърлял колкото се може по- надалече!
- Дръж се, Йенира! Ако паднеш от гърба ми, свършено е с тебе!
- Не мисли за мене, Кнут! Внимавай, нападат те отзад, обърни се и ги смачкай! Така, само така, Кнут, как само го хвърли тоя чак на скалите! Ох, Кнут , как само те е ухапал негодникът, направо ти е откъснал част от рамото! Ще се опитам да го превържа с шалчето си!
- Не се притеснявай, Йенира, колкото и да ме хапят, няма да ме победят! Аз съм по- силен от тях!
Но колкото и голям да бил бикът, драконите били три и скоро целият бил в рани. Едва се държал над водата и с последни сили се опитвал да запази момичето. Но и то не стояло безучастно. Решила Йенира , че е крайно време да се намеси битката , извадила фибите и хоп! Забола едната право в окото на първия дракон! Изревал той от болка, а тя забила и другата в другото око и го ослепила съвсем! Не мога да опиша какъв страшен рев се понесъл от единия до другия остров, ударил се в скалите и отново зазвучал като ехо! Изтръпнали не само хората от двете страни на пролива, но и водните обитатели. Дори морските лъвове се надигнали от скалите да видят какво става.
А другите дракони, които не разбрали какво става с приятеля им, продължавали да нападат. Но момичето не се колебаело, извадило куките за плетене , които купило от панаира за подарък на баба си и с точен удар приковало езика на втория дракон към гърдите му! Колкото повече се дърпал драконът, толкова повече се разкъсвал огнения му език и черна кръв рукнала и боядисала водата около него! За разлика от първия, той не можел дори да изреве и просто си подвил опашката и избягал позорно!
-Ами аз какво правя тук?, запитал се третият, Тая малка вещица може и копие да извади! Вече не съм гладен, ама изобщо! Ей, момиче, чуваш ли, изобщо не съм гладен и няма да ви ям!
- Махай се оттук, гадино!- развикала се Йенира.- Имам и цял игленик с остри игли, ще ти надупча целия корем!
Разбойникът не чакал да го подканят и дим да го няма.
-Победихме, Кнут! Победихме драконите! Виж, избягаха позорно и няма да се върнат! Хайде да си ходим сега, вече нищо не ни заплашва! Кнут, но какво ти е, мили Кнут? Кнут, отговори ми, моля ти се!
За нещастие, бикът бил получил много рани от драконите и кръвта му изтичала на силни струи в морето. Опитала се да го превърже Йенира, но раните били многобройни и много тежки.Силите му отслабвали и вече не можел да си държи главата над водата. Едва доплувал до плиткото и се отпуснал почти безжизнен. Имало опасност да се удави, ако ли не, щял да умре от загуба на кръв.
-Но какво да направя? Не умирай, Кнут, моля те! Какво ще правя без тебе, мили Кнут?
И момичето повдигнало главата на бика над водата и се опитвало да я задържи за да не се удави скъпият й приятел. За повече не й стигали силите.
-Хей, какво се е случило?- чула изведнъж нежен глас- Май имате нужда от помощ?
Това било морското момиче Мирея, дъщеря на морския вълшебник от пещерите.
- Да, сестрице, ако някой не ми помогне, братчето ми ще загине!
- Наричаш брат този бик? Но той е просто едно животно, остави го и излез на брега, скоро ще настане приливът и ще загинеш!
- Да го изоставя? Ти чуваш ли се какво говориш? Ако не беше той, драконите щяха да ме разкъсат! Хайде, помогни ми да го изведа на брега! Не виждаш ли, че кръвта му изтича!
- Не на брега, той има много рани и трябва да бъде лекуван. Затова по- добре да го заведем в пещерата при баща ми. Той ще го излекува и след това ще си тръгнете за вашия остров.
Как успели двете момичета и полумъртвият бик да преплуват разстоянието до пещерата на морския вълшебник, само те си знаели. Но едва пристъпили през прага, Кнут се строполил на пода и изглеждал почти като мъртъв.
- Сега ще извикам татко, казала Мирея и опашката й изведнъж се превърнала в крака. Бързо изтичала да търси баща си, а Йенира зяпнала от учудване. Пещерата била чудно красива, цялата от прозрачни разноцветни камъни, окичена със светещи водорасли , които висели от раковини с различни форми и цветове. Навсякъде се чувала нежна мелодия , без да се вижда нито кой свири, нито дори музикален инструмент.
- Я да видим тоя ранен герой, който е победил моите дракони! – чул се изведнъж строг мъжки глас и в пещерата се появил морският магьосник с цялото си величие. – Мирея, не ми ли каза, че става въпрос за бик?
- Да, татко, едва го довлякохме дотук с приятелката му! Но...какво е това?
Като казала това, тя застинала на мястото си, без да може да продължи.
- Какво ...става?- попитала Йенира, която била застанала с гръб към Кнут – защо спряхте, няма ли да му помогнете?
- По- добре се обърни и виж сама!- казала Мирея.
- Момиче, кого си ни довела?- хванал се за главата и баща й.
- Как кого, това е Кнут, с когото израснахме заедно, той винаги ме е защитавал...моля ви, моля ви, спасете го! Ако не направите нищо, той ще умре! – и тя се обърнала назад и едва не извикала от учудване.
На мястото на ранения бик лежал млад мъж с множество рани по цялото тяло, а очите му били затворени и дишането му едва се долавяло.
- Как така, той беше...
- Не зная... - едва прошепнал младежът- Не помня нищо...
- Но аз знам! – казал вълшебникът - Толкова време го търсих, пребродих целия свят и никъде го нямаше... Ти си моят дванадесети син, момче, който изчезна преди много години. Беше само на десет години и много искаше да се разходиш по острова. Само че морските момчета не могат да излязат на сушата в истинския си образ... Там можеха да ходят само като бикове. Но ти, Йенира, си го намерила, спасила си го и той е останал при тебе...Добре дошъл, сине...
И като казал това, магьосникът извадил бурканчетата с лекарства и започнал да лекува раните на току- що намерения си син. Първо му дал да изпие отвара, с която да изхвърли отровата на драконите, после намазал раните му. И ето, минали само няколко минути и те заздравели и дори белези не останали!
- Чудя се само как така драконите не са те познали...Толкова години ми служат, познават всичките ми деца...
- Те ти служат? – обадила се Йенира, която досега просто била онемяла от случилото се пред очите ѝ. - Е, вече няма да могат, защото ние с Кнут добре ги подредихме! Единият ослепя, другият не може да си затвори устата, защото ще си прехапе езика, а третият просто примира от страх и сигурно се е смалил и скрил в някоя раковина!
- Какви ги приказваш момиче, моите дракони са непобедими! Бъди благодарна, че сте се отървали само с това!
- Не е така- обадил се и Кнут, който дотогава мълчал, но вече беше възвърнал достатъчно силите си за да се намеси в разговора. – Ако не беше тя, аз нямаше да съм жив! Тя избоде очите на единия дракон с фиба, а на другия прикова езика към гърдите с кука за плетене! Третият сам си тръгна, много смел беше, няма що!
И двамата с Йенира силно се разсмели, въпреки ужаса, който бяха преживели.
-Ти ме спаси - продължил Кнут- държеше главата ми над водата, ако не беше ти, щях да се удавя!
- Не, какво говориш!- възразило момичето. –Ти ме спаси, ти! Ако не се биеше толкова смело, мене първа щяха да разкъсат!
-Не, ти ме спаси!
- Не, ти!
Така продължили да спорят кой кого е спасил, докато магьосникът не ги прекъснал.
- Стига вече, престанете! Както разбрах, всеки от вас е бил много смел и е защитавал другия! Личи си, че сте големи приятели и такива ще си останете за цял живот! Само че...
- Какво? - извикали и двамата в един глас.
- Ами... нали знаете, че Йенира не може да живее тук, пък и родителите ѝ няма да се съгласят... Ако остане тук, ще трябва да се превърне в морско момиче с рибя опашка и да има крака само в тая пещера... А Кнут... ако решите да живеете на сушата, той пак ще се превърне в бик!
- Но как така, ние искаме да сме заедно... - промълвила тихо Йенира.
- Ние не можем да живеем разделени... - добавил Кнут - Няма да има кой да я защитава там, на острова...
- Голяма работа! - усмихнала се ехидно Мирея - Ти си мой брат, ще живееш тук и ще защитаваш мене!
- Тебе? Забрави ли, че ме съветваше да го изоставя и да изляза на брега, докато не съм загинала? - напомнила й Йенира.
- Хайде, хайде, нали ти помогнах после... Кажи ѝ, братко, нали аз предложих да те доведем тук, за да те лекува татко?
Но Йенира не се предавала. И дума да не ставало, че Кнут може да предпочете да остане със сестра си! Нали винаги са били заедно, тя му боядисала рогата със златна боя и изобщо...
-Йенира, напомнил ѝ Кнут, но сега вече нямам рога! Много искам да си остана човек, не казвай, че искаш да се превърна пак в бик!
И така разговаряли, без да могат да стигнат до съгласие. В края на краищата, на магьосника му омръзнало да ги слуша и заповядал да прекарват половината година на сушата, а другата половина в морето. И докато били на сушата, Кнут, естествено, трябвало да е в образа на бик, а пък докато били под водата, Йенира се превръщала в морско момиче. Наистина нямало друг начин и лека-полека и двамата се съгласили.
Но ето, че един скулптор, като чул историята им, се вдъхновил от нея и изваял една скулптура , която поставили на площада пред кметството на града Копенхаген. На нея силният бик побеждава злите дракони. Уви, толкова се увлякъл да вае драконите и бика, а после да ги поставя в един фонтан, да регулира струите на водата, че съвсем забравил за Йенира! Нея изобщо я няма там, ако не вярвате, отидете в Копенхаген и вижте!
Но не щеш ли, случило се нещо неочаквано. Докато създавал творението си, той затворил бичия образ на Кнут в метала, от който била направена скулптурата. И така, Кнут повече не можел да се превръща в бик, затова останал само в човешкия си образ. Не му било хубаво на него под водата, макар че там живеели баща му, сестра му и единадесетте му братя. Затова заживял на острова . Помагал на родителите на Йенира, докато един ден...
Просто й предложил да му стане жена, нали се сещате!
Как мислите, дали тя е приела? Нали били като брат и сестра, просто приятели...
Приела, разбира се! Битката с драконите превърнала приятелството и братската им обич в силна любов, с която щели да живеят през целия си останал живот.
А фонтанът с бика и драконите си стои там, в Копенхаген. Да знаете колко време прекарах да го гледам! Не си тръгнах, докато не научих историята му. Кой ми я разказа ли? Не съм съвсем сигурна, защото вече беше почти тъмно, но приличаше на един от морските лъвове, които бяха видели всичко и...по-нататък вече го знаете. След това реших да я разкажа и на всички деца. Постъпих правилно, нали?
© Neli Kaneva All rights reserved.