zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
65 6658
Sep 10, 2011, 11:52 PM

Приказка за лека нощ 

  Prose » Stories for kids
4170 0 51
2 мин reading

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ

 

 

            Имало едно време, не много отдавна...

     Незнайно как, край прашен друм до полето, две тънки пръчици избутали буците пръст и се устремили нагоре. В началото никой не ги забелязвал сред крайпътния храсталак. Търкаляло се колелото на времето, търкаляло се... И те, крехките някога пръчици, извисили снаги към небето – тополчица стройна и кестен, момък красив. По пролетно кипвали соковете им, разпуквали пъпки и се обличали в лъскаво зелено... а из въздуха се ръсел смехът на рождението. Лете жегата ги уморявала, увисвал листецът им, но  Ветролъх им бил приятел - подухвал песенно и те пак се разсмивали. Есента ги попарвала -  тъжно ронели листа, но нали били заедно... тъгата им се топяла. Зимата все била мека и благосклонна. Нравело ù се другаруването им и ги щадяла, та я преживявали леко.

     Така си живеели Кестен и Тополка, в мир и сговор с околните и добрували. Поглеждали понякога към човешките работи по близкия кър, заслушвали се в приказките на хората, кога приседнат край тях, но не ги разбирали – все се оплаквали те, ядосани на Живота, и го отричали...

     В една смълчана утрин по засланения път се появил човек. Спрял пред двете дървета, свалил брадвата от рамо и ги погледнал – не му бил по силите кестенът. Запретнал ръкави, острието проблеснало и нанесъл първия удар. Посякъл я.  Разлютило се Небето, извила се буря, но... злото било сторено. Заронил сълзи просторът. Долетял Ветролъх, навел клоните на Кестен към Тополка и я погалил с тях. Трепетно поел семенце от Нея и го понесъл към топли земи.

    Кестен, не дочакал пролетта, угаснал от мъка. Сгушила с топли ръце земята от плода му и го залюляла в прегръдка...

 

*****

 

     Потраквала броеницата на времето. Шосе застлало стария друм край нивите. Пак там пораснал и се източил младши, а Ветролъх всеки ден му разказвал истории. От него научил Кестенчо за Тополчица, която срамежливо хубавеела отвъд планината.

     Заразнасял Ветролъх поздрави за здраве. Заразнасял и послания за обич. Понякога се шегували с него и мислите им го изпреварвали. Прегръщали се по средата на пътя и  посипвали благодат по земята. Понякога Ветролъх се шегувал с тях и разминавал думите им. Знаел, че тъгуват, когато се загубят, но... обичта винаги ги намирала.

-          Уморихте мееее – изстенал престорено Ветролъх в едно слънчево утро.

Подел семенце от Тополчица и хукнал.

Разбрала горката какво е намислил. Тревогата ù се посипала като снежен пух и прошепнала:

-          Ветреее, ще посърна, ако не носиш думите Му...

-          Няяяма, мила, няяяма – намигнал, усмихнал се закачливо  и търкулнал кестенче до ствола ù.

 

*****

 

... После, всичко я ясно – Ветролъх вече не бил пощальон ;) 

Лека нооощ! :)

 

 

© Силвия Райчева Сеймира Дони All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??