Приказка за мартеницата
Някога, много отдавна, край морския бряг имало селце. Винаги, когато мъжете излизали с лодките си за риба, едно момче седяло на пясъка и ги изпращало със замислен поглед. Те не знаели нищо за него. Изглеждало на не повече от шестнадесет години и сякаш никога не напускало своя пясъчен дом, ограден от водорасли. Неведнъж рибарите го заговаряли, но то сякаш гледало отвъд техните лица, някъде по-дълбоко, където нищо не можело да бъде скрито. Въздъхвало тежко и отправяло замислените си очи отново към вълните.
Рибарите всеки ден излизали в морето, хвърляли мрежите си, но напразно. Връщали се отчаяни и озлобени. Ненавиждали тази отвратително синя вода, която сякаш нарочно пропъждала улова, това жарко слънце, което само увеличавало умората, този вятър, който си играел с вече старите им лодки… Но най-много мразели това странно момче, тези замислени очи, които сякаш знаели някаква страшна тайна. Тайна, която можела да нахрани гладуващите им семейства. “Защо не говори, а с ...