Съмва се. Усещането за изгрев рисува причудливи сенки по опушения таван. В огнището тлеят два-три по-упорити въглена. Около мен мирише на сън и на старост, на изживяно време и на спомени. Навън ранобудно, все още не настроило гласец петленце вика слънцето. Слънцето... което ще изгрее за другите, слънцето, което ще ме оплете в златната пътека на отдавна отминалата младост, за да ме върне - там, при началото. В началото всичко беше труд, сила, младост, шепот по напити момински менци и дъхави китки, разменени по седенки и хора. Пуста младост, не видяла се, ни чула... А каква месечина грееше тогава над божия свят! Като паралия по Коледа пълна и бяла- като лицето на моята Стана! Стана въртикъщницата, Стана скопосницата, Стана песнопойката, Стана магесницата... Как ли не я наричаха в село! Ама никой никога не и рече Ристовица, а все на мен викаха Ристьо Станиния. Не че бях нещо нефел в работата или неоправен в занаята - ама тя си беше фурия черноока, тънкокръста, белозъба! Като тръгне оная т ...