Всички си бяха тръгнали. Кога и как? Не знаех! Бяхме сами със старата ми приятелка костенурката. Когато се опомних, изгревът отново рисуваше пурпурни обещания по просветляващото небе. Миришеше на роса, на очакване изпълнено с живот, на усещания и прозрения, чиито отговори носеха усилията на деня. Миришеше на тъга и разбиране, на непростимо примирение, на бунтарска дързост и консервативна страхливост. Какво ставаше, какво се случваше? Светът наоколо изглеждаше по вчерашния начин. Какво не беше наред?
- Ти, приятелю, ти вече не си същият! - тихо отрони костенурката.
- Защо мислиш така? Аз съм си все същият Ервин от Боровинково...
- Ервин от Боровинково, когото аз познавах много добре, снощи подаде ръка на любовта. И се изгуби в нея. Забрави кой е, откъде е, какво е и се превърна в същество, оставило се на чувствата си.
- Но това е нещо много опасно за всеки разум!
- Ето! Виждаш ли? Така мислиш сега. Но снощи мислеше ли? Какво знаеш за нея, освен името и? Къде живее, къде е учила, кои са ...