Злобата живеела и процъфтявала спокойно. Нали била от векове на този свят?! Отдавна зарязала първообраза си Змията. Вече имала нови методи на въздействие. Сутрин се събуждала в лицето на младо момиче с мургаво лице и красиви маслинени очи. До обяд се превръщала в елегантен мъж с изпитателен поглед, а вечер в руса жена с чаровна усмивка.
О, тя била навсякъде и малцина я разпознавали. Отдавна не се вълнувала от физическата болка. Опиянявала се от душевната. Мразела Добротата, макар че някои й казвали, че са сестри и като такива не могат една без друга. Пълни глупости, естествено! Много добре си живеела без нея. Даже мечтаела да изчезне завинаги.
„Ще властвам само аз! Светът е необятен и всички мои проявления ще съществуват свободни! Добротата е наивна, проста и глупава. Пълен боклук! Тя няма моите знания, умения и високи цели. Тя е ненужна.”
И започнала Злобата да търси още по-упорито своите жертви носещи късче добро. Когато ги наранявала на устните й грейвала усмивка. Чувствала се силна и могъща, умна и непобедима. Кой твърдял, че злобните хора нямат чувство за хумор? Кой твърдял, че ги измъчват демони и не познават щастието? Ето Тя и нейните проявления греели от щастие. Всяка победа над Доброто ги стимулирала за още по-голямо Зло.
И неусетно станало така, че Злобата не можела без Добротата. Тя вървяла след нея, търсела нейните стъпки като вярно кученце. Когато Добротата намалявала Злобата се обърквала, не знаела какво да прави, защото можела само да унищожава, а не да създава. Чувствала се нещастна и самотна единствено със своите проявления. А и те се избягвали взаимно.
И така до днес двете сестри живеят на Земята. Злобата се опитва да унищожи Добротата, но не може без нея. Търси я денонощно... А някои луди биха казали, че дори я обича?!! Пълни глупости, естествено!
/поздрав-послание към един мой приятел и писател/
© Катя Иванова All rights reserved.