Отдавна, много отдавна, още преди сътворението на света имало една голяма ярка звезда. Само тя, Вселената и нищо друго.
Ще кажете: "Защо, как се е появила ?" И аз не знам, но така било.
Висяла си ей тъй звездата дълго време, но й станало скучно и тръгнала да си търси компания. Прекосила огромни разстояния с тази надежда, но нищо. Нямало никой друг, освен нея. Изминали стотици, хиляди, а може би и милиони години. Години на самота и безкрайно търсене.
А звездата била много красива. Нейното пурпурно сияние преливало във всички цветове на дъгата. Силата на нейната светлина и топлина достигала и до най-отдалечените кътчета на Вселената. Но тя била сама.
Загубила звездата надежда да срещне някой друг по своите пътища и си казала:
- Какъв е смисълът от моята красота и светлина, когато няма кой да я види ? Какъв е смисълът от моята топлина, когато няма кой да я усети ? Какъв е смисълът на моето съществуване?
Тогава я налегнала тъга. Не знам дали тъгата й била толкова голяма или желанието й да ...