Пети ден. Днес е свят ден - Денят на свети Ана – закрилница на майките и децата. Именно затова майката на Мими я заведе в светия храм и двете заедно запалиха свещички за здраве. Каква символика има това с паленето на свещ в храма. А, не е ли човешкият живот като една запалена свещ - горящ и изгарящ толкова бързо. И колко непредсказуем е живота, как един порив на вятъра може да угаси свещта и живота да приключи не навреме. И има ли смисъл живота ни да минава в караници и разправии. За това трябва да живеем и да се държим с другите така както бихме искали и те да се държат с нас.

         Мими беше много щастлива през този ден, защото след като излязоха от храма, майка й я заведе да си поиграе с другите деца на площадката. И въпреки, че е зима имаше слънце, и не беше толкова студено. На площадката имаше и други деца, с които Мими бързо се сприятели. Те играха, смяха се, люляха се на люлките. Мими нямаше търпение да дойде вечерта, за да разкаже за своите приключения на феята, а и да чуе поредната поучителна приказка, която тя щеше да й разкаже. Деня бързо минава щом е изпъстрен с приключения и с неочаквани преживелици. И ето, притъмня, слънцето пак заспа за тази част от света. Мими легнала в леглото си, подритвайки нервно с крачета - чакаше Феята на сънищата.  И ето, стаята отново се изпълни с бледолилавата светлина.

– О, моя фейо, да знаеш, колко забавно и весело мина моя ден днес. 

И Мими бързо и нетърпеливо разказа на феята за своите преживелици. Разказа й за храма и за децата, с които се запозна и игра. Феята се усмихваше и слушаше разказа на Мими, разказан с такова голямо нетърпение.

 – А, сега е твой ред, фейо. Моля те, разкажи ми приказка! И каква ще е тя? – и Мими наклони глава на една страна в готовност да слуша поредната приказка.

– Да, Мими, днес ще ти разкажа за детето, което можеше да общува с животните. Това момиченце се казва Анни и също е толкова специално като теб.

Приказка пета или приказка за Анни, момиченцето говорещо с животните

Анни живееше в голям  град. Там нямаше толкова животни колкото на село. Имаше само една котка, с която перфектно се разбираше. Да, Анни имаше тази дарба да общува с животните и те я разбираха и я слушаха. Тя по свой странен начин дори успяваше да ги омагьоса.  Явно, Анни беше от тези деца, които не са загубили, като другите хора, дарбата да общуват с мисълта си. Или всъщност беше от онези деца от бъдещето, които ще си възвърнат тази ценна  дарба. Тя беше обичливо дете. Обичаше да бъде прегръщана. Да прегръдките са хубаво нещо, особено онези, които са дарени с много любов.

Тази история стана през лятото. Анни отново беше дошла на гости на баба си на село. О, на село е винаги толкова забавно. Анни можеше да си играе с кученцата, с котенцата, с яретата и с кокошките по двора. Можеше и да се разхожда с баба си из гората, и понякога ако е много горещо и слънцето препича силно - можеше да скача и да се къпе в реката. Това е щастие. Много от съвременните деца са лишени от това. Грабнали своите телефони или забили глави в таблета или лаптопа те не се радват на реалния живот, а на някакъв измислен, виртуален такъв.

Понякога и при Анни беше така. Когато беше в града, тя също доста често си играеше с таблета. Но, когато беше на село идваше времето на чудните приключения и дори пакости, но всички свързани с реалния живот и с реалната природа.

– О, Анни е точно като мен! – възкликна Мими – И тя като мен обича природата, животните и слънцето, дори и летния дъжд, след който в небето се появява дъга, нарисувана с вълшебна четка. Като мен е, нали?

– Да, Мими, като тебе е. Но е и различна по неин си, уникален начин, защото всяко дете е уникално само по себе си. Всяко дете е един мир, една вселена съдържаща в себе си добротата и любовта, които са неприсъщи за много от възрастните. Аз съм фея и знам много неща, не всичко – признавам си- но се чудя понякога - Къде са се изгубили любовта и добротата, защо липсват при част от възрастните? Но, отговор на този въпрос няма да даваме сега. Сега ще продължим с историята за Анни.        

Един ден Анни отиде да помогне на една нейна приятелка да прибере кокошките. Имаше и малки пиленца. Едното пиленце беше снежнобяло. Анни го хвана, гушна го и започна да му говори. Тя така го омагьоса, че от този ден пиленцето престана да се бои от хората. От тогава то започна да идва съвсем близо до стопанката си и й позволяваше да го хване и да го помилва. Ето такава магия притежаваше Анни.

Дали може да стане това и с възрастните, да прегърнеш някого с любов – дори и мислено - и да го промениш, да го направиш по– добър. На този въпрос не може да се отговори. Трябва да се опита.

– Ще трябва да приключваме, Мими, защото утре ще ставаш рано, защото те чакат нови приключения. Нали?

– Да, моя фейо. Благодаря ти приказката за Анни беше много хубава. Лека нощ!

–Лека нощ, сладка моя Мими!