Жълъдчо се събуди. Отвори очи. Вдиша дълбоко чистия и свеж въздух и се протегна доволно. Беше  пораснал и леглото му беше утесняло. Големите дъбови листа, неговите меки и топли завивки, бяха станали груби и жълти. Затова щом слънцето се показа, той се качи и седна на най - горното клонче на върха на Стария дъб - неговия баща. Седеше там, клатеше малките си крачета и умираше от скука. Всичките му пернати приятели, населяващи клоните на Стария дъб, бяха отлетели. Не идваха вече и приятелките му малките пчелички. Беше дошла Есента.

             Когато беше малък, животът в гората кипеше от сутрин до здрач. Докато се люлееше в малката си люлчица, направена от едно листо, той се наслаждаваше на песните на птичите бащи, Кацнали по върховете на съседните дъбове,те пееха на своите деца, сгушили се под крилата на техните майки. Един ден, рано сутринта, го събуди силно чукане. То идваше отдолу, от големия сух клон. Когато погледна натам, видя семейство кълвачи. Те дълбаеха в основата на клона своето гнездо с острите си човки. Чукането беше толкова силно, че Жълъдчо си запуши ушите за да не ги чува. В гъстите клони, близо до неговото легло, пристигна семейство синигери и там започна да строи своя дом. В короната на Стария дъб стана шумно и весело. Шума и олелията станаха още по - големи, когато в новопостроените домове - гнезда записукаха излюпените им пиленца. С новопристигналите съседи Жълъдчо бързо стана приятел. Той беше много благодарен на пернатите си приятели за това, че когато пристигна цяла армия от гъсеници, готови да изядат листата на Стария дъб и неговите топли завивки, кълвачите и синигерите с общи усилия ги защитиха.  Те изкълваха и изядоха много от гъсениците, а с част от тях приготвиха сладък обяд на малкита си пиленца. В знак на благодарност той често оставаше да пази малките им рожби, докато те отлитаха за вода и храна.

               Най-близък приятел Жълъдчо беше станал с малките пчелички. Те постоянно долитаха да събират небесна мана от дъбовите листа. Докато събираха медени капки от неговото калпаче, те му разказваха къде са ходили и от къде идват. За  големите и малки цветя, за аромата на цветовете им, за прашеца и нектара, който събираха от тях. Разказваха му и за страшните пчелояди, които ги дебнеха, кацнали по върховете на дърветата в гората. За техните сестрици, които тези птици бяха изяли заедно с гърненцата им мед и прашец.

                Сега Жълъдчо беше пораснал. Малките пиленца на пернатите му приятели също бяха пораснали и отлетели заедно със своите родители. Пчеличките вече не идваха. Есента беше дошла и те работеха в кошерите си, в подготовка за студената зима. Както седеше на клона, Жълъдчо чу силен шум над него.Той погледна нагоре, към небето. Там видя ято щъркели, които летяха към топлия юг. Когато ятото отмина, към Стария дъб се спусна и кацна стар и уморен щъркел. Жълъдчо много се изплаши. Понечи да се скрие, но Старият дъб - неговият баща го успокои:

                - Не се бой! Щъркелът е голям, но за теб не е опасен. Той се храни с жаби. Казал съм ти да се пазиш от Шарената Сойка и Рижавия съсел.

                - Добре, добре! - махна с ръчичка Жълъдчо. Седна пак на клончето и започна да наблюдава щъркела.

                Над Стария дъб се появиха два по - млади щъркела. Бяха върнали заради стария си баща. Те го подканиха да излети. Той ги послуша.  Беше си отпочинал и излетя. Те го подхванаха с крилата си да му помогнат и заедно полетяха на юг.

                Есенното слънце беше напекло. Жълъдчо слезе от клончето и се скри на сянка под големите, жълти листа. Полегна на дебелия клон и както беше полегнал така и заспа.

               Събуди се и усети, че лети. Отвори лекичко едното си око. Видя, че е попаднал в нечия човка, която го носеше над гората. Птицата, чиято беше човката кацна на клона на едно дърво и сложи Жълъдчо в малката ямка на него. Той пак отвори лекичко едното си око. Видя, че това е Шарената Сойка. Изведнъж задуха силен вятър. Шарената Сойка се хвана здраво за клона, да не е отвее вятърът и се обърна с гръб към него. Жълъдчо това и чакаше. Търкулна се от ямката на клона и полетя надолу към земята. Тупна на куп листа и веднага се скри под тях. Озова се до купчинка пръст и се притаи до нея. Но купчинката се размърда и се посипа върху него. Отдолу под нея една къртица копаеше своята къртичина и изхвърляше пръстта навън. Когато Шарената Сойка долетя и разрови листата да потърси Жълъдчо, той така се беше скрил в земятя и листата, че тя неможа да го открие и отлетя. На Жълъдчо му беше уютно и топло на новото местенце, и той заспа. Събуди се от почукването на есенните дъждовни капки по големите листа над него. Не след дълго почукването спря. Чуваше се само свиренето на студеният Северен вятър. Жълъдчо погледна през една съвсем малка дупчица навън. Там дъждовните капки се бяха превърнали в едри бели снежинки. Те бавно падаха от небето. Жълъдчо придърпа едно по - пухкаво листо, зави се добре в него и заспа дълбоко. Когато се събуди усети, че е станало много топло в неговото ново легло. Земята също се беше затоплила. Отвън се чуваше веселата песен на пойните птички. Снегът и Северният вятър си бяха отишли. Беше дошла Пролетта. Жълъдчо размърда листата и пръстта от къртичината над него и понечи да излезе, но крачетата му не го слушаха. Те се бяха забили в рохкавата земя и не помръдваха. Той усети, че се издига нагоре. Когато се показа над земята и Слънцето го погали с топлите си лъчи, дебелата му ризка се разцепи на две и падна от гърба му. На нейното място се появиха две зелени листенца. Жълъдчо продължаваше да расте. Появиха се и малки клончици с още листенца. Той се беше превърнал в дъбова фиданка. Старият дъб  видя своя син и много се зарадва, че расте силен и здрав дъб и ще има кой да го смени в гората, когато той падне грохнал на земята.