ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЕДНО ПАВЕ

    Роден съм край София. По точно в  село Владая, където беше кариерата в която се родих. Много хора мислят, че съм гранитено кубче, но бъркат. С гранитовците сме роднини,  но ние сме друг род. Нашият род  е Базалтът, роден при втвърдяването на вулканичната лава, която представляваше мантията на Земята в онези праисторически времена. От моята рода има и на други планети, Марс, Венера и други. Но най-много има на Луната. Там има цели базалтови полета наречени “лунни морета”.

     Ние сме с много твърд характер и трудно се подаваме на превъзпитание. По принцип сме доста грапави по нрав, но ако попаднем в добри, трудолюбиви и майсторски ръце,  можем да заблестим като мрамор. Но сме много по яки от мрамора и затова скулпторите не ни искат. Даже такъв гениален майстор като Микеланджело,  не се е опитвал да извае нещо от базалт. За сметка на това, улиците на София  бяха облицовани  само с базалтови павета. И аз попаднах там, в един прекрасен летен ден  в началото на 20-ти век.

Седмица преди да стана софиянец, попаднах в ръцете на стария майстор каменоделец, бай Кольо Павето. Кореняк владаец, чиято къща след многооооооо години купи един мустакат артист, певец и даже политик, на име Жорж, та бутна къщата на на бай Кольо и на нейно место вдигна къща на три ката. Тоя Жорж, си беше наше момче на име Гошо, ама беше ходил на гурбет някъде по всета, та се беше прекръстил на Жорж, та да го мислят за французин. А си беше баш софийски калпазанин.

Та думата ми беше за бай Кольо Павето, който беше царот на делкането на базалтови кубчета, наречени, не знам защо, павета. Казваха, че е французска дума. Изглежда някой е искал  витошкия камик да го представят като френски, та да се продава по-скъпо, пък и наверно “паве” звучи по-алафранга от камено кубче от село Владая.

Тоя ден, когато станах софиянец, беше топъл, летен ден и купчината камъняци в двора на бай Кольо се беше нагрела до червено от жегата. По пладне дойде една голяма каруца, впрегната в два сиви вола и ни натовариха на нея. Бяхме толкова много, че каруцата едвам тръгна  надолу по баира, към пъто за село “Бали Ефенди”, което прекръстиха на Княжево, кога дойде новия български княз Александър Батемберг.

Кога стигнахме до софийския пазар, слънцето вече беше над Коньовица, аха, аха да залезе. Беше петък пазарен ден, ама по това време, шопите вече си беха тръгнали с каруците впрегнати с конье и волове, та на пазаро имаше само фъшкии и боклук от зарвавато що беха продавали на гражданьете. Преди това част от паветата разтовариха край Вайсовата воденица, та да павират площадо дека беша кафе шантана на оня сърбин, дето беше докарал и куп певачки от  сръбско.

Кога стигнахме до Цар Симеон, каруцата зави на лево и ни разтовариха в началото на една тесна улица на име "Братя Миладинови". Там на ъгъла имаше издигната нова къща, пресно боядисана с жълта боя, а до нея имаше празно буренясало место, което също било на един карловски стражарин Джапуна, който щял да строи втора къща на празното место.

Не се минаха и два дена, дойдоха майсторите и започнаха да чистят улицата от прахуляка, да изравняват с мотики и лопати платното, насипаха го с дебел слой песък, жълт като кехлибар и започнаха да редат паветата на равни дъги. Майстори бяха в реденето, око кантар, редеха разномерно сякаш бяха начертали полукръговете с пергел. В пълни шепи трупаха песък на мястото на павето, слагаха го на купчината и с дръжката на чука почукваха докато павето потъне в песъка на исканата дълбочина, така че, горната страна да е наравно с другите  павета, плътно прилепено до съседните отляво и отдясно, отпред и отзад. Като завършеха определения от общинския техник участък, нахвърляха отгоре лопати с кехлибарено-жълт пясък и поливаха с вода. Мокрите павета блестяха като лакирани, подредени в правилни  концентрични дъги, изглеждаха като украшения на старата улица.

Аз бях попаднал точно пред една стара жълта къща, чийто собственик сега строеше нова триетажна къща на празния парцел на ъгъла на  улицата, която тук се пресичаше с една по-малка и по-тесна уличка на име Пордим.

Животът на базалтовите кубчета наречени “павета” е много дълъг. Ние живеем няколко пъти по сто години и ако някой не ни изкърти, или залее с асфалт можем да живеем векове наред без да се изхабим, без да се счупим. Ние не остаряваме, не боледуваме и практически сме безсмъртни.  Ние служим верно на хората, създаваме им уют и спокойствие, осигуряваме им чист въздух и конфорт при пътуване с каруци, велосипеди или коли. Нито горещините, нито снеговете и ледовете ни действат отрицателно. Издържаме на всичко и продължаваме да служим верно на хората от квартала, където живеем.

Ако имахме способноста да говорим, историците нямаше нужда да правят изследвания и да четата дебели книги и да гадаят миналото. Достатъчно би било да поговорят с нас и ние бихме им разказали много, много интересни неща за живота на хората от квартала, за техните навици, за техните празници и страдания, за техните въжделения и мечти. Кой по-добре от нас е бил свидетел на техните първи крачки в живота, на техната първа  любов. Кой е видял най-добре когато тръгват към училището за първия в живота им учебен ден, когато тръгват за черквата за да се оженят или омъжат.

За съжаление аз съм бил свидетел и на тъжни моменти в живота на моите съседи. Колко съм плакал когато някой от тях е тръгвал за “оня свят”, за който поповете казват, че е по-добър. Може би е така, но никой не се е върнал от там за да го потвърди или отрече. Както за много други неща, хората вярват на тези които говорят красиви думи,  на тези които дават щедри обещания, и след това разочаровани оплакват съдбата си. Въобще съм забелязал, че хората са доста наивни, макар че се смятат за много умни.

Отдавна  вече бях на тази улица, когато на партерния етаж на  старата  жълта къща се настани младо семейство. Помня какъв мразовит  декемврийски ден беше, когато всички лампи в жилището им светеха с пълна мощ, за да оповестят раждането на първородния им син. А синът един кльощав, черен като арапин, с големи уши, голяма уста и огромни ококорени очи. И отгоре на всичко ревеше като, чели го дереха жив. А те горките, му се радваха сякаш се е родил Аполон Белведерски. Понякога хората  са много смешни. Радват се на неща, на които ние въобще не обръщаме внимание.( следва)