Ти беше всичко. Беше ти и Слънцето. Беше ти и Луната. Беше ти всичко за мен. Имах аз един сън, но в тъга беше облечен той. Един сън? Сякаш преди не съм те сънувал. Но тук аз не мислих за чувството, което всички влюбени е завладяло и душите им е превзело. Дори няма да го спомена. Сънят ми тихо шепнеше раздяла, а очите ми бяха замръзнали, бяха в несвяст. Ангелите в мен вече не бяха способни да чувстват. Какво огорчение, а? Мислиш ли? Страдаха ли те? Страдаха... Но сега гледат към нищото, не към теб, не към... всичко. Виждах аз в съня си само лед под краката ми, като ледена пързалка, само че без край и с безброй следи. Имаше и запалени, вече почти угасващи свещи на леда. Аз бях сам и изведнъж ти дойде. И то как дойде, неизвестна сила те доведе, зла, злокобна и отровна. Беше ти както си те познават тяло и сърце, ала премяната си менеше по-бързо от часовника часа. Слънцето неуверено се показваше да гледа тази наша последна среща, а тих ветрец умъртвяваше един по един пламъците на свещичките ...