***
Жените понякога сме твърде импулсивни, но точно тази ни привичка ни превръща в непредвидими и така желани „обекти за лов“ от мъжете. Знам как звучи, поне ако го изрека на глас, но фактите напълно подкрепят подобен вид твърдение. Ловът си е лов, въпросът винаги е бил, кой всъщност е ловецът и кой плячката.
Е, разбира се, че твърде много импулсивност уморява дори и нас самите. Често, такъв вид поведение ни изиграва лоша шега в живота, за която плащаме, я с някое разбито сърце, я с време да преглътнем обида, я с нещо друго, твърде ценно за нас, но безвъзвратно загубено в потока на живота. Но…Ех, тези „но-та“. Винаги се набъркват в някоя изчистена философска гледна точка и тежат над цялата логическа палитра от подредени мисли. И все пак, те са, онова „необходимо зло“, без което не може.
Промяната в същността ни, като цяло, не идва изведнъж. Тя расте и съзрява. Изминалите години, някоя незначителна, но повтаряща се случка, способността ни за самоанализа и твърде критичното ровене в собствените ни души са все неща, които рано или късно променят външната обвивка на нашата личност, макар да запазват самото и ядро.
Втори януари и полет към дома. Така се очертаваше най-близкото бъдеще за мен. Ако изключим „инцидента“ със съобщението, цялата екскурзия си премина скучно и рутинно, също като ежедневието ми. Що се отнася до инцидента…Ами, той беше онова малко камъче, което обърна колата. Смешно е. Надсмивам се над собствената си неугледна личност, мислейки си за това обобщение. Истината беше такава. А аз не бягах от истините, просто ги приемах и чаках следващата да ме плесне по челото. И докато чаках, просто се надявах ударът да е по-малко болезнен от предишния.
Мисълта за съобщението, което по погрешка беше заминало при друг, объркваше тотално композицията от мисловни потоци и в така обърканата ми женска глава. Осъзнавах, че нещо гъделичкаше в гърдите ми, съзряваше, но аз не му давах да диша и да расте. Стигаше ми толкова любовни опити, така че това щеше да си остане там и да отшуми с времето. Поне така се надявах. Все пак нали казваха, че надеждата умирала последна, а пък аз, като нося същото име…
Ей, това си е да си направиш музейна разходка в някоя женска кратуна. Мислите текат, пълноводни, тежки, малки, също като при водопад - спускат се и цамбурват дълбоко, или се нижат бавно и кротко, като тиха и дълбока вода. Общо взето никога няма спокойствие, нито тишина в една женска вселена. И после, защо жените говорили много?! Ми, като цяло, то даже, малко говорим, при наличието на толкова мисловна дейност.
И така… Нали съм „шило в торба“, само където кокалите ми са повечко и си потракват по особено, та и затова върнах отговор на закачката. „Ще мъркам…Мъъъъррррр…И с опашчица ще махам, но…ако получа целувчици и там…“ Следваха емотикончета с котенца и сърца. И го изпратих. Боже! На всичкото отгоре го изпратих! Десет секунди след като осъзнах какви съм ги свършила, ми идеше да си удрям главата в стената и в буквалния, и в преносния смисъл на целия израз. Това трябваше да се поправи и то веднага! Седнах на кльощавото си Д…, кръстосала крака и вдишвах-издишвах поне стотина пъти, преди да успокоя треперещите си мисли. Разтрих схванатите си пръсти и изписах дълго извинително писмо с истината, какво всъщност е станало и…Ами прочетох го и изтрих първите редове, осланяйки се само на истинското си име. Тоест изтрих тези редове, които описват моята скромна и невзрачна личност. Реших, че е по-добре да се представя за леля Гинче, само без да използвам нейните имена. То и нямаше как де, иначе и това би ме поблазнило да го направя. Така и така нямах лична снимка на профила си. Бях я премахнала още преди години, тоест от последния и единствен мой опит да се превърна в „госпожа съпруга“ за някого. Не, че тази житейска роля ми се отдаваше, но пък човек никога не знае…
Общо взето, човек като пътува в някое превозно средство, а в моят случай - лети, му идват какви ли не странни мисли, превъртат се, спират, подминават, изветряват си, чисто самостоятелно. И така, докато се опитвах да дремна, за да може времето да мине по-бързо и да не мисля за хилядите опасности на едно подобно пътуване, в главата ми настъпваше панаир на мислите. Прелитаха си свободно, волно си щъкаха насам-натам,тормозеха ме и ме успокояваха( особено що се отнасяше до съпоставяне на предишните ми житейски провали, пред някакво си излагане в чат) – и всичко това само в промеждутъците на кратките ми съновидения по време на път.
Цялото фиаско от съзнателна и несъзнателна мисловност приключи с гласа на стюардесата, която обяви, че предстои кацане. „ У дома.“ Хубаво звучеше, дори в объркано- сънливото ми съзнание. И си беше хубаво, защото зад вратата на дома, човек, винаги можеше да бъде само и единствено себе си, особено, когато за спътник си беше избрал котка. При това, доста палава и умна котка с прекрасно магическо име.
С нетърпение очаквах да гушна пухкавата сиво-черна топчица. Затова, още щом затръшнах вратата на таксито, се втурнах с куфара нагоре по стълбите и право пред вратата на леля Гинче. Отваряйки входната врата и картинката от нейното мило лице и трите котаранки в краката и стоплиха моето затъжило се сърце. Наистина беше хубаво да си бъдеш у дома.
- Знаеш ли, в апартамента над моя, който беше празен от дълго време и наскоро го ремонтираха, вече се нанесоха. Един млад мъж със сина си. – разказваше ми леля Гинче, половин час, след като ми беше отворила входната врата. Сега пиехме от арабския чай,който донесох от почивката, а Маги доволно се беше изтегнала в скута ми.
- И? – подканих я аз. Знаех, че обича да разказва, но не беше клюкарка. Просто и харесваше да се чувства полезна по някакъв начин и чрез разказите си, намираше проявление на тази си вътрешна нужда.
- Хубавец е. И детето е хубавко. Не много голямко. Ама нали ги знаеш нашите съседки…Всичко до три блока назад е пощуряло. Ако не и целият квартал. Стана, отговорничката на входа, разказва, че и бил казал, че няма жена. Бил вдовец или разведен, но по-важното е, че бил свободен. Та чак и Пенка …Да, да същата, дето все се представя на мъжете с името Паола,все едно е от онези, фолкпевиците, та и тя напоследък се върти като лисица около кокошарник. Все си намира работа в нашият вход.
Ще хвърчи, казваш, перушина. – разсмях се, представяйки си цялата делегация по посрещането пред непознатият нов съсед с дете на ръце.
- Абе то, не е ясно на кой какво ще хвърчи и дали ще е перушина. Може някой лисичи кожух да се поумъкне тук-там.
- Да хвърчат, пък и да се мъкнат, като това ги вълнува, само да не се занимават с мен и Маги. – измърморих аз, някак гузно, защото мислите ми завиха към един непознат мъж с много красиво име, на когото по погрешка бях изпратила цялата си любов, която изпитвах към моята сладка мъркаща топчица. - Който си има кожухче, да си го пази…- почти в един тон двете с леля Гинче завършихме целият разговор за новостите из кварталната ни общност.
Засмяхме се една на друга. Беше приятно да имаш искрен човек до себе си, който не съдеше за нищо. Напротив – познаваше живота и разбираше от хора и характери. Такъв човек винаги ти е в помощ и с него е леко да споделиш болките си, без да те притеснява, че ще те одумва. Дозата хумор, която та притежаваше си беше бонус за такъв вид приятелство.
Следва...В най-скоро време. :) Благодаря за вдъхновението Самодивке!
© И.К. All rights reserved.
Обичам да продължавам историите си, тоест да ги дописвам. И тази, и по-старите ще се качат до края, просто изискват време, а и да не са с много грешки. "Крада " от времето си за почивка, когато пиша, и понякога, просто бързам мисълта да не ми избяга, така че няма как да са съвършено издържани по българските стандарти, но поне да са сносни.
Спорно писане ви желая!