1 сутринта е.
Времето, когато мозъкът ти спи, независимо дали ти го искаш или не. Моментът, в който нормалните хора ще се облегнат в леглото със задоволителното чувство на изчерпаност... стига толкова за този ден.
Хубаво е в такъв случай, че аз не се причислявам при тях
О, и моят мозък не работи, не се тревожи. Но, повярвай ми, така е по-добре. Защото най-накрая мога да отида на балкона и да погледна София. Мога да се пренеса в един спомен от Витоша, когато беше вечер и баща ми ме заведе да видя красотата на дома ми през нощта. Да го погледна там, от билото.
Отново тогава, когато баща ми беше просто герой, борещ се срещу вятърната мелница на държавната служба в името на малките болни сирачета. Когато не разбирах колко му коства моето съществувание и когато не ми трябваше да знам колко много този човек се нуждае от помощ и колко малко мога да му помогна.
Тогава бяхме просто баща и син... плюс още едно дете, сестра ми. Просто две малки същества на по шест и осем, два чифта опулени очи, н ...