Присъда
(Старо)
Беше напълно импотентен. Знаеше това, но имаше нужда от жена. Харесваше, даже обичаше жените и много му се искаше да се люби с нежна, може и не толкова хубава жена. Искаше да дава и да получава нежност. Не знаеше как ще стане с неговия проблем, а ужасно много би желал. Сега, когато бяха минали два месеца откак излезе оттам, трябваше да го направи. Бе прекарал последните 7 години в мисли и догадки. Не се озлоби. Чувстваше някаква кротост. „Защо го направи? Кое я подтикна? Какво сбърка той? Къде ли е сега? Какво мисли? И пак – защо, защо го направи?” Не му даваха покой тези мисли. Особено в началото и сега, към края. Нямаше никакъв отговор. Даже идея за отговор. Толкова години, а не можа да реши дори една от тези загадки. Това го потискаше много повече, отколкото бавното, мумифициращо разтваряне в компресираното нищо на спрелите за дълго моменти.
Спомни си за един хубав хотел – беше го виждал, минавайки покрай него през редките отпуски за добро държане. Но не беше влизал ...