Ден като всеки друг. Зима, студ, пак на работа. Как ми се иска нещо хубаво да ми се случи. Ама да е такова, дето да кажеш "Няма начин точно на мене да се случи".
Зареждам си на мобилния любимите парчета и потеглям. Днес ми трябва адреналин. Искам сритване по дупето, нещо да ме разсъни.
Иначе зимата си има своето очарование. Всичко е някак по- интимно, телата се притискат под топлите завивки. Пие се червено вино, греяна ракия, месят се питки, повече гости у дома.
Обичам да почивам, когато другите са на работа. Да седна с чаша ароматен чай и хубава книга до прозореца и вън да се сипе сняг.
Но днес бързам за работа. Усещам едно мравучкане по гърба, сякаш някой е забил поглед в мен. Ако се обърна, ще си наруша ритъма. Но съм любопитна, дали не ме подвежда онова чувство, наследено от жените по майчина линия. Имат редки способности, ясновидски. Аз отказах да ги развивам. Малко ме плаши това.
Преди години моята баба ми хвърли боб и ми каза:
- Ти, дете, отиваш на първа среща с момче, за което ...