Приятел

Гледам те и знам, че ще ме предадеш. Но какво от това? Аз ти изказах всичко, което можах и което събрах. Разпилях, но не прекалено много. Внимавах в пътя. Внимавах в истината, доколкото я виждах, и я следвах според силата си. Не исках чуждото. Гледах света и виждах, че е негов, не мой, но колко хубаво и колко много в него имаше за мен! Обичах смирението и се укорявах за горделивия си нрав.

 Справедливостта ми беше идол в началото на пътя, но аз се отказах – с голяма болка – от него и строших статуята му. Вървях все напред и напред и се молих да мога да отвръщам на подадена ръка. Да мога и аз да подавам ръка... Малко успях в това – сигурно малко усърдвах. Но Божията милост ме сподоби с много благà и натрупах неземно съкровище, пазено в тайни места. Гребях и раздавах с пълни шепи – така ме учеха и така правех. И ми се услаждаше всеки миг, всеки ден. Всяка страница живот.

 И ето сега те гледам пред себе си – гледам в очите ти, гледам в сърцето ти, и знам, че ще ме предадеш. Не аз те родих, не аз те създадох. Аз само живях с теб, до теб. И в теб. Дадох ти добро, споделях радостта, разделях с теб великата тайна на мира и щастието. Приемах те за приятел – от онези, за които е писано: ‘’има приятел, по-близък от брат.’’ Защото си роден човек. Като мен. Като всички останали хора. Ти си човек. Ти си ми брат. Приятел, братко. ‘’И всичкото мое твое е.’’

 Сега искаш да ме няма. Да ме убият. Ще ме предадеш. Върви, братко. Мен ме чакат и ще ме посрещнат. Ще те чакам и аз. В Рая.