ПРИЯТЕЛ

   Симеонов изключи мобилния си телефон, остави го пред себе си, опря лакти на бюрото и зарови пръсти в късата си руса коса. Беше сигурен, че кръвта е от животно, но от лабораторията казаха друго — нулева група, положителен резус-фактор. Егати случая!

   В двадесет часа и седем минути дежурният полицай на Априлци се обадил, че в резултат на постъпил сигнал е направил проверка в района на Каменен мост, установил е пресни следи от сгазени храсти, автомобилни гуми и кръв. Не е открил човек, животно или някакви улики. Останал е на местопроизшествието до пристигане на следствения екип.

   Обаждането на телефон 112 е било буквално следното: „Казвам се Цанко Цанов, от град Априлци. Току-що е станало убийство в района на Каменен мост, квартал Ново село, Априлци. Извършител е Георги Калев. Той лично ми се обади. Не искам да ставам съучастник. Вземете спешно мерки!”  Казал си е домашния адрес, отговорил е и на други уточняващи въпроси.

   Този Георги го докараха в полицейския участък, както се казва, по бели гащи. Тъкмо мислил да си ляга. Прихна да се смее, като разбра за какво иде реч.

   - Господин следовател, това беше една приятелска шега. Каква кола, какво произшествие?! Първо, нямам нито кола, нито книжка. Второ, никога не съм имал, защото съм далтонист. А и не мога да карам. С колегите Христо Шопов и Младен Сяров си направихме тази шега с колегата Цанко. Ако не вярвате, питайте и тях.

   Доведоха ги, свали им показанията и ги пусна по живо  по здраво. Колите им били в гаражите, без капчица вода по тях или кал. Посочиха в обясненията една камара свидетели.

***

   — Хм! — изсумтя Младен и завъртя заплашително глава.

   Това „хм” беше към Христо, който не просто изгледа племенницата му отзад, с похотлив поглед, ами и леко се усмихна и с един пръст си заглади мустаците отдолу.

   Обичаха да се събират тримата колеги: Младен, Христо и Георги, да играят карти и да се черпят. Редуваха се или — както дойде, но тази вечер се забавляваха в механата на Младен. Камината гореше, играеха на „3-5-8”, пиеха и замезваха на голямата маса и им беше хубаво! Говореха си за работата в горското, обсъждаха този и онзи, но музиката и телевизията бяха табу. Не за друго, ами имаха различни музикални вкусове и политически пристрастия, та след една кавга се зарекоха да не се дразнят повече.

   Малката наистина се беше леко подкъсила и стройните и́ голи крака отзад изглеждаха изящни.  Плисираната и́ поличка подкачаше, та чак гънките на дупето се показваха. Отвори с лакът вратата на механата, бутна я навън с коляно, излезе и пак с крак я затвори. С две ръце държеше празния глинен гювеч и си пееше тихичко някаква песен.

   — Какво хъмкаш? — обърна се Христо към Младен. — Ако кажеш, че не я чукаш, никой няма да ти повярва.

   — Говориш абсолютни простотии.

   — Кое е простотия? Ей, човеко, може да не е с всичкия си, но е жена, та дрънка. И то има душичка, и на него му се иска. Жоро, ти какво мислиш?

   Георги се позамисли, почеса се с химикала по главата и докато записваше резултата, отговори:

   — Мисля си, че ако не бях цакал накрая, а бях изчистил каро, щях да направя два коза.

   — Много си тъп! — отбеляза сериозно Христо, но за да смекчи обидата, взе си чашата с червено вино и я чукна в тази на Георги.

   — Знам какво питаш, но не ми е работа — защити се Георги. — Кой кого чука...

   — Момчета, тя ми е племенница. Не гледам на нея като на жена. Тя ми е като дъщеря. Съжалявам я, мъчно ми е, че не е с акъла си, но какво да направя? Всички отдавна сме се примирили и ... каквото реши Господ! Може да не ви се вярва ... ето, честен кръст — и Младен се прекръсти, — но такива мисли не са ми минавали през главата.

   — Не му обръщай внимание! — утеши Георги домакина и му подаде картите. — Раздавай! Аз съм на плюс една от тебе и плюс две от Христо.

   След малко вратата се отвори и в механата влезе Саня, племенницата, с две чинии в ръцете, в едната — още димящи, печени наденици, в другата — пържени картофи с настъргано сирене:

   — Дънкъ дъли дът!

   — Вънка вали дъжд — обясни Младен.

   В косите на момичето блестяха дъждовни капки, а бялата ù памучна блуза беше прилепнала към тялото и прозираше.

   — Иди се стопли! — малко грубо и нареди Младен.

   — Ни щъ! — заклати глава, остави чиниите, седна на пейката до Георги и си постави брадичката, като кученце, на масата.

   Навън вятърът и дъждът се усилиха. По големия прозорец откъм двора, взеха да се блъскат и стичат на талази водни струи и така се смрачи и замрежи, че вече не се виждаше светлината на лампата под асмата.

   — Не им знам системите, клетки ли са, кабели ли са, ама от вчера нямам Интернет — каза Христо.

   — А, аз пък имам! — учуди се Георги. — Пробва ли да рестартираш рутера?

   — Как да го рестартирам?

   — Ами, просто го изключваш и пак го включваш, и той сам се рестартира.

   — Това не го знаех.

   — Аз се чудя защо снощи не беше активен. Друг път киснеш с часове, а снощи те нямаше никакъв — усмихна се Младен.

   — Кисна, защото имам много приятели и им чета глупостите.

   — Ами, не ги чети! Защо ги четеш? — вдигна рамене Георги.

   — Ако не те лайкна, ще речеш, че се дуя. Пък и нали затова са приятелите.

   — Какви приятели, бе Христо?! — възмути се Младен. — Може ли да имаш двеста, триста приятели и да обърнеш внимание на всеки?

   — Какви двеста — триста?! Някои имат хиляди — засмя се Георги.

   — Ако напишеш, ей така, за майтап — остави Младен картите на масата и изгледа колегите си, —  „Помощ, кръвта ми изтича!”, кой ще дойде да ти помогне? Ще те чуе ли изобщо някой? Приятелят е човек, на когото можеш да разчиташ в труден момент. Който е готов да си жертва живота за теб. Такива фосили днес рядко се срещат.

   — Чак пък живота! Много книжки си чел като малък, Младене — отбеляза Христо. — Моето разбиране е по-простичко. Приятели са хората, с които ям, пия и се веселя. С които ми е приятно да седна на една маса. Вие, например, сте ми приятели. С вас ми е гот и това ми стига. Няма да ви карам да се жертвате за мене. Споко!

   — Затова, когато се спори за нещо — каза Георги, — първо трябва да се уточни смисъла, който влагаш в това понятие. За един приятел е другар на чашка, за друг — нещо друго. За мен... както каза Младен, приятел е човек, на когото можеш да разчиташ, на когото вярваш, с когото споделяш всичко и знаеш, че няма да те предаде.

   — Е, аз такъв човек нямам — тропна с две ръце по масата Христо. — Младене, ще раздаваш ли или да спираме с картите?

   — Стига за днес. Да хапнем наденичките, докато са топли — прибра картите Младен в една пластмасова кутийка и започна да си пълни чинията.

   — Аз такъв приятел нямам — продължи Христо и вдигна една набодена наденичка към Георги, — ами ти имаш ли, Жоре?

   Георги се замисли и без да вдига поглед от чинията, отсече:

   — Имам един.

   Христо погледна към Младен, помълча, помълча, повдигна вежди и запита:

   — Не е Цанко, нали?

   — Цанко е — отвърна Георги.

   — Ти не си нормален! Прощавай, Жоре, ама Цанко е опериран от това чувство. Махнали са му го като апендикс. Как може да си толкова наивен?! Този човек...

   — Моля те, спри! — хвърли вилицата и ножа в чинията си Георги и изправи рамене. — Това теб какво те засяга?

   — Извинявай! Прав си. Не ме засяга. — вдигна ръка Христо, сложи я на гърдите си. – Извинявай!

   —  Сега се сещам — намеси се Младен, — в Лесидрен имах една позната, леля Мария. Беше пенсионерка. Имаше син в Германия. Беше ме харесала. Казваше, че съм я вземал няколко пъти с колата на стоп, после нещо съм и́ бил помогнал... Та, тя ми каза веднаж: „Младенчо, да знаеш, чедо, че аз съм ти приятел. Човек да убиеш, на мен се обади, да го закопаем! Няма да те издам.”      

***

   Симеонов захапа една цигара, повъртя запалката като фокусник между пръстите на дясната ръка, прибра я в джоба на коженото яке и пак се зачете в показанията на тримата горски.

   Шегичка?! Може, но следите от произшествието са факт. Кръвта е на човек. В Априлци, Троян и Ловеч няма постъпил ранен за спешна медицинска помощ. Егати случая!

***

   Пустият алкохол беше виновен. Ако беше напълно трезвен, нямаше да направи тази простотия. Разпали се от приказките на колегите си! А и едно съмнение го побутна да вземе телефона и да се обади на Цанко:

   — Цанко, убих човек... В Ново село,  под Каменния мост... Вземи кирка и лопата, и ела да го закопаем!     

***

   Дъждът отдавна беше спрял, но още се стичаха капки от водостока и чукаха по ламарината и локвата на тротоара. Външната врата зееше отворена. Георги си помисли, че това не му се е случвало, да не притвори. Вероятно от вятъра... Завъртя ключа от вътрешна страна, извади го и го окачи на пирона. Уличната лампа осветяваше пътеката към първия етаж. Спеше в лятната кухничка. Откакто майка му се спомина, привикна там да спи, там да се храни, за по-удобно. Извади връзката с ключове, вдигна я високо, да вижда по-добре, и затърси жълтия ключ.

   — Бате!

   За малко да изпусне ключовете! Как не я беше забелязал?! Стоеше в ъгъла, там където къщата правеше чупка и пътеката водеше към задния двор. Мокра, свила ръце пред гърдите, косите — сплъстени, висят на фитили, а между тях блестят две големи, уплашени очи. Той не помръдна, тя направи няколко крачки и застана пред него. Боже мили! Видът и́ отблизо още повече го ужаси. Бялата и́ блуза и плисираната поличка... Цялата в кръв и кал!

   — Къде си била? — изшептя Георги, страхливо извърна глава към улицата и направи крачка встрани, като да я прикрие.

   — Бате, ат го дакотах.

   Инстинктивно я хвана за ръка и се скри с нея зад стълбите. 

   — Кого си закопала!

   — Удития. Ти нали када. Вдех китка и лотата и го дакотах.

   — Не съм убил никого, Саня! Не съм убил!

   — И той така када.

   — Кой?

   — Удития.

   — Какво каза?

   — Че не е удит.

   — А ти?

   — Нали ти кадах?! Дакотах го.

   — Защо?

   Гледаше го в очите, притиснала кръстосани ръце към гърдите, трепереща, на пресекулки изрече:

   — Приятелите трядва ... да ти вярват!

  ***

   Симеонов отвори прозореца на кабинета и запали цигарата. Дъждът беше спрял и над покрива на горското, като огнена птица, кацнала на комина, блестеше луната. Стори му се, че го гледа и се усмихва. Като да му се присмива. Обърна се, отиде до бюрото и провери дали телефонът не се е изключил. Екранът светна и показа 23.23. На късмет! „Късметът е временно явление – има навик да казва колегата му Цветанов. – Знанията са важни.” Друг път се измята и току вика: „Тези на Титаник са били здрави и богати, ама са нямали късмет.” Макар че не е точно така. Повечето от богатите са се спасили. Издавили са се бедните.

   Егати случая! Погледна отново към телефона. Имаше усещането, че всеки момент ще звънне и всичко ще стане ясно.

   Не трябваше да хвърля фаса през прозореца. Дано някой не го е видял.

***

   — Къде го зарови? — попита Георги.

   — Пренетох го пред реката и го дакотах до градината на кмета. Дълбоко го дакотах, да не го идровят кутета и пратета.

   Идваше му да ревне с пълно гърло. Защо, Господи?! Как да постъпи? Имаше два варианта: единият — да се обади в полицията, другият — да я изкъпе, да запали печката, да и́ изпере дрехите, да ги сложи да съхнат... Извади си мобилния телефон, изтри навлажнения екран с ръка, натисна бутона... На екрана светна с големи цифри часът — 23.23. Това е на късмет — помисли си Георги.

***

   Още на другия ден стана ясно, че е изчезнал посетител от хотела на Кралев.

   — Бил млад, здрав, богат — отбеляза Младен, — ама е нямал късмет.

   — Като тези, на Титаник — ухили се Христо.

   — А може би — тихо добави Георги, — е нямал на когото да се обади и да му каже: „Ела, помогни ми! Кръвта ми изтича.” Нямал е приятел!