Вечерта се изви буря. Вятърът беше силен. Издуха покрива на Зайовата къщичка. Мама Зайка стоеше на поляната пред нея и плачеше.

- Какво ще правя сега? Къде ще подслоня зайчетата си?

Долетя кълвачът.

- Не плачи! Всичко ще се оправи. Ще видиш. Отиди да намериш къртицата и я доведи тук!

Скоро Зайка се върна с къртицата.

- Трябва ви помощ? Аз с какво мога да помогна?

- Можеш, можеш. Изрови повече пръст. Ще трябва да направим кал. - каза кълвачът - С какво, мислите, че ще слепим сламки и клончета за новия покрив?

- Ние ще носим в човките си вода - изчуруликаха птичките.

- А ние? Ние какво да правим? - обадиха се катеричките.

- Вие елате с мен! - Мама  Зайка ги поведе нанякъде.

- Чакайте, чакайте! Трябва при бобрите да отидете. Те имат винаги пръчки и клони. Сигурен съм, че ще помогнат. - извика кълвачът.

- Ние отиваме при тях.

Когато цялата група стигна при бобрите и видя струпаните клони, реши, че всичко ще се оправи бързо. Но бобрите заговориха един през друг. Сърдито заговориха:

- Добре, че сте дошли всички, да ви питаме. Кой от вас гризе кората на дърветата и ги кара да страдат, кой? Кой, кой го прави? Кажете си, но честно!

- Аз бях. - уплашено се обади едното зайче на мама Зайка. - Когато огладнея, го правя. Само, когато огладнея. Вече няма да се повтори. Обещавам.

- Добре, добре. Сега всички вземете пръчки и да тръгваме.

Стигнаха бързо. Хванаха се за работа и скоро къщичката имаше нов покрив за радост на мама Зайка.

В труден момент е нужен приятел. Ако са повече пък, още по-добре. Нали?