Анелия хлопна входната врата и огледа. Уютният ú някога апартамент тънеше в хаос. Поддържаше го, но сега нямаше сили да се занимава с нищо. Тръсна се на кревата и се сви на кълбо. Нямаше да плаче. Мразеше това. Погледна косо към прозореца. Слънцето огряваше стаята, беше неделя, но това не я интересуваше.
Пресегна се, взе телефона, повъртя го в ръцете си, но го остави обратно на нощното шкафче. Реши, че в това хубаво време всички вече ще са организирали нещо за деня, а и не обичаше да занимава хората със своите проблеми, но не можеше да остане сама. Трябваше да поговори с някого и взе отново телефона.
– Ще дойдеш ли, Нат? – попита, без да обръща внимание на жизнения глас отсреща. – Просто ела.
Не каза нищо повече. За толкова години се беше убедила, че можеше да разчита на Наталия и знаеше, че я е разбрала.
Сълзите ú упорито напираха, но нямаше да им се даде. “Не си заслужава”, каза си тя. Сама бе взела решението, беше премислила всички “за” и “против” и не съжаляваше. Пое дълбоко въздух ...