„Приятелю, ще ми липсваш. Аз не си отивам, не те изоставям… нищо че така изглежда.

    Не забравяй колко сме се смели. Не забравяй и колко сме плакали. Не забравяй нашите скандали, защото и те са голяма част от обърканата ни връзка.

    Аз няма да съм толкова далече. Винаги ще съм някъде край тебе, наблизо. Пък и скоро ще се видим… Знаеш, че никога няма да ти кажа „сбогом”, не и докато сме на една и съща планета. Ако ти липсвам, погледни някоя друга снимка, прочети това отново… Върни се назад, припомни си нашите моменти.

    Аз няма да съм толкова далече. Пак ще се смеем, пак ще плачем и пак ще си викаме насреща. Сигурна съм. „Сбогом” никога няма да ти кажа. Пък и скоро ще се видим.

    Затова, довиждане… ”

    Той постави листа с думите ѝ, прочетени сякаш за стотен път, обратно в плика. Сълза падна върху разхвърляните снимки.

    На следващата вечер прочете посланието отново, погледна снимките за пореден път. Ала всяка вечер осъзнаваше все по-ясно, че няма да я види скоро, няма да се смеят пак. Осъзнаваше, че това беше нейното „сбогом”.