- Христе, Христе бре! Вода ти Колчо, да го научиш на твойте книги!- провикна се Аргирът.

   Дядо Данов изправи великолепната си бяла брада и погледна към оградата.

- Ти ли се бре, Аргире?  Я влизай! Седни, та разправай! Кво го чиниш? Хортуват, за социалист са пишеш? Социалистически идеи си насаждал на масите?

- Белким тъй хортуват? Имат нужда от туй. Се някой требва да им хортува. Виж, неук е българинът. Толкоз години на тъпка турчинът. Кат товарани жовотни. Дет на подкачаха, там одихме. Ам, видя ли? Иде време. Се некой ше са намери да отвори очите ни. Братята ни погинаха в Априлското въстание. Биха са при Шипка, край Плевен наедно с русите, за да живеем. Пък и едни времена настанаха!

- Що думаш, Аргире? Неук челяк си, а се едно по книги четеш. Отде толкоз ум у тебе?

- Животът, Ристе. Животът ма учи. Ше дойде време, когато туй, видиш ли го, няма да го има. Слънце ше грее над главите ни и людете ше дишат слободно. Но докат дойде туй време, не требва да стоим със скръстени ръце! Нищо не иде наготово. Нужно е време, ного време. Но, докат дойде туй време, нас нема да не има. Белким младите да живеят в туй време.

- Що си захортувал, Аргире? Забравихме за Колчо. Будно момче ми са види. Я виж кви умни очи има! Дано попие в главата му сичко, що научи!

- Колчо, мож ли да смяташ? Знайш ли кво е "А", "Б"?

- Аз, бае Ристе, съм одил в школото на Славейкова. Той ма научи на четмо и писмо - отговори момчето.

- Добре, сине. Сичко що си научил, се е от полза. Можеш ли да четеш, светът е твой. Секи народ има своя държава и говори свой матерен език. За нес толкоз, че що съм ти захортувал, глей, че са  уплашиш и повеч няма да та вида! От утре почваме и помни: "Туй, що научиш, научи и другите! Няма по-убаво от туй, да научиш някой да погледне. Знам го от мен, Колчо.

- Да бъде тъй, що речеш, байо Ристе!- отговори момчето.

- Остани си с здраве! - чу се гласът на Демира. - Да тръгваме, че и утре е ден!