Станало опасно гнойта да не се разнесе из цялото тяло. Животът му висял на косъм. Викнали лекар. Отрязали крака,  защото нямало друг изход. От този ден, той заживял с мисълта да си отиде по- бърже от тоя свят. Но Господ не послушал молбата му. И се примирил. Чана Пена излезе умна и предвидлива жена. Тя му вдъхваше вяра и надежда. Благодарения на нея той заживя друг живот. Един ден я повика при себе си:

- Пено, Пено мари! Где си? Ела, чуй, що ше ти река!

   Жената току-що беше натъкмила нощвите и месеше питата. Трябваше да иде да се спазари за агнето. В неделя щяха да правят курбан за живо, за здраво на Михо. Тя избриса ръце в месаля, остави тестото да втаса и отиде при него.

- Кажи, Михо!- рече тя.

- Пено, душо моя. Иди при Кольо, знайш го! Дето прави кавалето и му рачи . Михо сака кавал да му сториш! Ама да е от онуй, убавото дърво - дъбето. И му дай колкото грошове сака! Не са пазари! Грошовете не струват нищо, когаш здраве нямаш. А мойто здраве, ей го!

   Пена сведе очи и допря ръка до гърдите си. Там беше бездънна пропас. Нищо вече не можеше да върне тая радост. Навремето, кат го зърнеше- як, пъргав, пращящ от здраве, примираше от щастие. Стоеше с цял ръст отпреде и. Бързаше да я притисне до гърдите си и да допре топлите си устни до челото и. Тя преглътна сълзите си и гласът и удари в стената на одаята. Излезе.

   От тоя ден в къщата всичко оживя. Кавалът на Михо не свиреше, а пееше. Чана Пена спираше за миг и сърцето и подскачаше в пазвата. Понякога се приближаваше до миндера и слагаше треперещата си ръка върху посребрялата и вече пооредяла коса на вуйчо Михо.

   Хлапетата от махалата се купчиха около оградата и тя току подвикваше:

- Кво сте зазяпали, бре? Я влезте да зарадвате бая си Михо!

   Те премятаха през оградата босоногите си ноги и едва ги допираха до каменния плочник на пътеката. Тя беше насадила мушанки, а до кепенците бели, жълти и алени рози пръскаха своя аромат.