Изведнъж чана Пена се сепна. Споменът беше оживял. А тук, над гробето, той придоби оная свежа струя, която я накара като сапунен мехур да политне нагоре и да се притисни в топлата тейкова прегръдка. Тя все още помнеше образа му, който изплува с невидимата лодка, за да донесе утеха в душата ù. Той все още беше млад и силен пред очите ù. Хващаше я с големите си и силни ръце и вдигаше във въздуха. Тя се смееше и детското ù гласче звънтеше. А той заедно с нея се въртеше и тя политаше като пеперуда. Скоро не беше го сънувала. А сега той стоеше пред нея, облечен в бозовата антерия, с надиплени потури. Така го погребаха. Чана Пена разтърси глава. Беше време да почисти и гроба на майка си. Сурова жена беше тя. Още помнеше строгите ù кафяви очи. Не одобри женитбата на чедото си. И цял живот не можеше да прости дето зе Михо. Отвлече я той в града. Но старците бяха добри хора. Поминаха са и те, лека им пръст. На таквиз ора и шапка мож да свалиш. С добро ги запомни за цял живот. Повеч свекърва ù. ...