Jul 11, 2023, 4:03 PM

 Проекто роман Село Змейково Глава 11 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
434 0 0
Multi-part work « to contents
11 мин reading

Село Змейково

 

Глава 11

В пещерата Йовко крачеше напред назад. Определено беше нервен. Но, като че ли не го притесняваше толкова, че някой може да ги нападне, колкото това, че нямаше с кой да си говори. Митра беше като заспала. Е не точно. Беше се издигнала във въздуха над кожите, в които лежеше. Той се спря пред нея и я загледа. „О богове защо не е като нормалните момичета?“ – помисли си Йовко. Той отново отиде до отвора на пещерата, където всичко си беше спокойно.

***

Дъждът от кръв над палатковия лагер продължи. С кръвта по лицето и останалите части от тялото си капитан Бело очакваше срещата с опасността. Той направи опит да се изправи. Но не успя да се задържи. Лепкавата кръв под краката му го излъга и той падна отново. Когато вече стъпи здраво на краката си пред него в тъмното стояха четирима души. Той тръгна да бяга към гората. Но една бърза стрела се заби пред крака му и той се спъна в нея и отново се озова в кървавата кал на земя. В този момент усети нечия чужда ръка да му помага да се изправи. Той погледна в лицето това момче. Позна го. Това беше Койчо Вокил. В този момент пред очите му премина най – големия му страх. Спомни си деня, в който за пореден път не беше спази дадената дума. В този ден слънце нямаше в небето. Черни облаци бяха надвиснали над граничната гора. Войските чакаха в засада. Той знаеше, че няма как да премине през полка на майор Вокил. За това беше решил да го подмами да дойде на мирна среща. На тази среща трябваше да преговарят. Както и очакваше майора дойде с най-добрите си офицери. Две млади и наистина кадърни момчета. Конете им настъпваха към тях. Те бяха сами. Без допълнителен кордон, както се бяха договорили. Бело погледна към скрилите се зад дърветата стрелци после погледна идващият майор, заедно с младши офицерите си. Майор Вокил му беше трън в гащите още от както беше лейтенант. Много добре си спомняше, как той с подопечния му тогава взвод ги правеше на пух и прах. А сега вече ръководи цял полк. Майор Вокил се славеше като най- честния и почтен войн на северните държави. Но на този ден му беше отредено да умре без чест.

Капитан Бело вдигна ръката си и войниците скрити от двете страни на поляната започнаха да стрелят. Стрелите бяха безпощадни. Три стрели първо покосиха майора. Двамата лейтенанти се опитаха да се прикрият залягайки странично на конете си но и те заедно с животните бяха покосени от холорански стрели. Кръвта им се разпръсна по поляната. В този момент ухиления до уши капитан Бело даде заповед да нападнат Белгарските укрепления и да нахлуят в държавата.

Разбира се те не успяха да навлязат толкова колкото му се искаше. Защото Белгарската армия бързо се организира и изпрати отпор. И въпреки коварното убийство Бело така и не беше повишен. А сега синовете на Вокил искаха мъст. И бяха прави. Все пак проклетия Вокил бе създал семейство за разлика от него. За него нямаше кой да тъжи. Когато се прибираше в къщи той намираше само празната къща наследена от баща му, славния генерал Едгър Бело. Живота така го беше тласнал, че той мислеше само как да се докаже пред баща си. А можеше да се ожени за ред хубави жени но той все нямаше време да се занимава с тях. Когато се прибереше вместо да отиде на седенките с другите младежи, той се затваряше с вече покойния си баща и анализираха битките, в които беше участвал. Разбира се сега нямаше с кой да анализира битките си, защото баща му отдавна се бе споминал. Сега не му оставаше нищо друго освен бутилката уиски, която купуваше от комшията. Но дали щеше да се прибере и да си сипе чаша хубаво уиски?

Койчо го изправи, след, което стовари тежкия си пестник върху него, и той пак падна. В този момент Янко дръпна брат си. Погледна го в очите с думите:

- Дължиш ми го. - като чу тези думи Койчо отстъпи назад, но му отвърна:

- Но ако почне да играе нечестно ще му забия една стрела в главата. – малкия брат Вокил кимна.

- Хайде ставай, даваме ти възможност честно да се защитиш. -Янко застана отбранително и подкани с ръка капитана да се бие.

- А ти сигурно си по-малкото братче? - Бело се изправи. - И какво ако те победя просто ще ме пуснете да си вървя?

- Имаш думата ни. - Янко погледна към брат си. Той кимна, но въпреки това стискаше зареден лък.

- Но все пак брат ти се е застраховал ако шикалкавя, разбирам. - Бело погледна засрамено, опита се да потърси съчувствие, но не му се получи. А вместо това получи пестник в муцуната. Той веднага отвърна, с шут в хълбока на Янко. Този удар го събори на земята. Но младежа моментално се изправи и се нахвърли върху по-възрастния си опонент. Като му нанесе серия от удари в лицето. От които той отби повечето. Последва бърза серия от юмручни удари по Янко. Той също отби повечето удари и прекрати серията му с техничен удар с крак в глезена на Шонтеран. Той се плъзна и падна. Янко се отдръпна и му даде време да се съвземе и да се изправи. Кървавия дъжд не спираше. Лицата и на двама бяха облети от неговите капчици. Шонтеран Бело се изправи, като леко накуцвайки се придвижваше. Мартоломей се провикна:

- Янко спукай го от бой.

Янко погледна към приятеля си и Бело се възползва от ситуацията, като му нанесе два силни от удари в лицето, и силен шут в корема. Това повали Янко на земята. Но Шонтеран, продължи да го рита дори, когато беше на земята. Като ударите му попадаха в корема и главата, когато Янко се откриеше. Малкия брат Вокил се превиваше от болка. А Шонтеран каза:

- Баща ти беше страхливец момче, - забави малко следващите думи, защото се задъха от поредния удар в корема на момчето. - Молеше се, ... да го... пощадя. - тези задъхани думи разгневиха Янко. Той стисна зъби и забрави за болката и хвана крака на капитана. Събори го на земята в кървавата кал и му изви крака докато не му извади капачката на коляното. Бело почна да вика от болка. Янко се хвърли върху него и почна да налага с пестници. Бело вече нямаше сили от болката да се брани. В този момент Койчо хвана брат си и го вдигна.

- Стига, Янко стига. Трябва и да го разпитаме. - Янко почна да се бори с брат си да го остави да го довърши но после се осъзна и почна да плаче. Мъката по нелепата смърт на баща му се беше върнала и бе ескалирала. Койчо го прегърна, и погледна към Краз. Краз разбра веднага намека. Болката в душата на Янко се движеше бавно от сърцето му на горе към главата му и извираше през очите му под формата на сълзи. Обилни не изплакани сълзи. Той искаше сега и за винаги да сложи край на това недоразумение на природата наречено Шонтеран Бело. Койчо стискаше силно брат си в прегръдката си и го погали по главата.

 

***

Йовко гледаше навън от входа на пещерата. Искаше му се да знае какво точно се случва. Това неведение го побъркваше. Неговото любопитство беше най-голямото му оръжие. Той обичаше да знае всичко за всички, всичко случващо се. Това беше част от природата му. Другото, което много го измъчваше беше факта, че нямаше с кой да си обели и дума. Той освен любопитен, си оставаше и неповторим бабривко. Обичаше хубавата беседа не зависимо от темата за разговор. Той можеше да говори по всички теми. Но когато беше сам нямаше с кой да спори, и това го убиваше. Какво ли ставаше на вън в тази кърваво-дъждовна нощ? Искаше му се да е там с братовчед си и братята Вокил. Колкото и да го отвращаваше Краз, и с него би искал да е сега. Само, и само да не си кука сам в тази пещера със заспалата или изпаднала в транс Митра. Той не знаеше точно какво беше състоянието и. Трудно му беше да прозре, че тя беше точно там. Там в лагера на Капитан Бело. И беше като невидим наблюдател на случващото се. Докато тя се наслаждаваше на битката между Янко и капитана, Йовко сновеше из пещерата. Той ту се взираше в нейното извисено тяло във въздуха, ту отиваше на входа да гледа дъжда от кръв. Този дъжд някак си го опияняваше. Караше го да се чувства гузно. Защото Марто и останалите бяха там навън и рискуваха живота си. А той просто си стоеше и гледаше кървавия дъжд. Гледаше го и през червените капки, които той едвам долавяше в тъмното си спомняше моменти от детството му. Спомни си кога един ден Марто не беше с него на училище, трябваше да коси. Този ден нямаше да го забрави никога през живота си. Тогава братята Гошкин се възползваха от ситуацията и се заядоха с него.

- Ей, грозен. - подвикна му Грекхен по-малкия от братята. А нали Йовко си е устат отвърна:

- Грозен е на майка ти малкия син. - и му се изплези. Тогава пред него се появи сякаш от нищото Недко Гошкин по-големия от братята. Той го бутна с ръце с все сила и Йовко падна на павирания път.

- Ти пак ли се отваряш на брат ми? - Недко вече го налагаше със шутове в корема и слабините, а брат му почна да го рита в гърба. Йовко дори и не си помисли да се изправи. Братята Гошкин така го пребиха, че той не можа да се прибере. Лежа там до тъмно и се самосъжаляваше. Мислеше си: „Защо не бях силен като Марто. Защо не можех да ги набия тези двамата. Защо, о богове, защо?“ - той крещеше в тъмното от болка, когато баща му го намери с волската кола и го прибра. Той така и не забрави срама и болката от тогава. Сега като гледаше навън през пещерата в тъмното си спомни. Той се обърна и тръгна да види Митра. Но се спря когато чу от вътрешността на пещерата шум, като от падане. Затича се и, когато стигна до Митра тя вече не беше в безтегловност. Беше на крака.

- Всичко свърши Краз ще разпита Бело, и той вече няма да е

пречка. - тя изрече тези думи докато прибираше постелята си.

- Какво?

- Да, те се връщат и май е най-добре да тръгнем още сега докато не дойдат да търсят капитана и подопечните му, които Краз изцеди.

Йовко се вгледа в тънката и красива снага на Mитра докато тя прибираше постелята си. Определено беше уморен и му се искаше да дремне поне за час. Но Митра беше права. Те изгубиха цял ден в тази гора. Беше добре да продължат, нямаше време за сън. Роднините и приятелите им са в опасност и те бяха единственият им шанс. Шанс, който не биваше повече да се бави…

 

Следва...

» next part...

© Костадин Койчев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??