Село Змейково

Глава 25

  Вечерта се бе спуснала над град Прод, на пристанището вятъра беше бурен и вълните се удряха в брега с всички сили. Лодките се клатеха, а солената вода се носеше с вятъра. Това беше най-голямото пристанище, което групичката белгарски странници беше виждала. Но беше и единственото. Кръчмите около пристанището бяха пълни с моряци, които пиеха и ядяха шумно. От време, на време запяваха някоя песен. Койчо, Янко, Марто, Йовко и Митра бяха седнали в една кръчма и хапваха прясна риба. Или поне за такава я купиха.

- Не знам колко е прясна, но е вкусна. - Мартоломей ядеше с огромен апетит. Никога преди не беше ял морска риба. Трудно се намираха морски продукти в Селищник. Както и в селото на Койчо и Янко. През деня бяха разпитали всички товарни кораби. Но никой не беше пожелал да ги вземе, а в това време едва ли някой би тръгнал.

- Да, заслужава си. – каза с пълна уста Койчо. Конете ги бяха прибрали в конюшнята на заведението, а те самите запазиха стаи в странноприемницата над заведението. Траксмаргите, нямаха държава нито големи пристанищни градове. Те бяха просто племена населяващи една територия. Това правеше осъществяването на пътуването още по-трудно. Имаха един голям град-държава. До него щяха да пътуват двата търговски кораба, които тръгват след 3 дни, нямаше друг транспорт до там.

 Те поръчаха поредната кана червено вино, сервитьорката закачливо им се усмихна. Йовко я беше загледал още от врата. Младо тъмнокосо момиче с дълбоки черни очи и приятни черти на лицето. Около 160 см висока, слаба талия и леко крушовиден таз. Косата и беше вързана на опашка за да не и пречи. Тя беше облечена със семпла кафява дълга рокля и бяла престилка отпред. Която беше вече цялата с петна. Виното дойде поднесено с хубава усмивка и прибирайки празните съдове сервитьорката каза:

- Да ви е сладко… - тя с мили очички погледна Йовко, който жадно не откъсваше очи от нея. Сервитьорката посегна да прибере чинията на Йовко, а той леко я докосна по ръката казвайки:

- Как се казваш красавице? – а тя го погледна с лека усмивка без отговор, после тръгна да занесе съдовете към кухнята. Като преди да влезе в кухнята съвсем леко се обърна и погледа ѝ срещна този на Йовко. Това я смути, но развесели Йовко.

- Мисля че си пада по мен? – замечтано каза Йовко.

- Мисля че си пада по-всички. – констатира без да мисли, че може да го засегне Янко сипвайки си вино в дървения бокал.

- Не, не мисля, че е такава. – без да се обиди изрече Йовко. – Мисля че е свястна.

Янко тръгна да прави поредната констатация. Но Койчо го прегърна братски и му прошепна в ухото:

- Янко, моля те. Остави го… - Янко вдигна бокала си и извика:

- Наздраве, за нас. – знаеше, че брат му е прав, и че беше безсмислено да се заяжда с Йовко. При условие, че много им помагаха с Марто. Всички вкупом вдигнаха бокалите и се чукнаха тържествено. Йовко видя, сервитьорката да излиза от кухнята и да се насочва към друга маса, която я бяха повикали. Той продължи да я гледа дори, когато отиде да вземе следващата поръчка на следваща маса. Марто поклати глава и каза леко укорително:

- Братовчед да не се налага да се бием заради това момиче?

- Стига Марто, отпусни се. – Йовко потупа по рамото братовчед си и се изправи. Тръгна към сервитьорката, която се беше подпряла на бара докато чакаше поредните поръчки. Той се опря до нея и леко ѝ се усмихна, а тя в началото се смути. Но после му отвърна:

- С усмивки няма да разбереш името ми! – тя му се изплези и взе табла пълна с кана вино и три различни ястия и ги разнесе из масите. Йовко стоеше и я зяпаше как разнасяше храната и виното по масите. След малко тя се появи пак и даде следващата поръчка на бармана, като не му обръщаше внимание.

- Какво да сторя за да разбера името ти? – накрая попита Йовко. Тя му се ухили и каза закачливо:

- Наистина ли не знаеш? – холоранския език, на който си комуникираха беше доста богат език на думи. Като доста от думите бяха чуждици. Но те двамата едва ли осъзнаваха това сега. Сервитьорката му се изплези отново и взе поредната табла.

Йовко продължи да стои пред бара и да я съблюдава. В този момент бармана зад него го попита:

- Искаш ли нещо? – а Йовко едва отделил поглед от момичето каза:

- Да знам как се казва! – бармана при тези негови думи се засмя.

- Е ще трябва да се разбереш с нея. – той ѝ направи знак, че две от ястията, които е поръчала са вече при него. Той ги постави на една празна табла и ги приготви за носене на бара. След малко тя се появи намигна на зяпащия я Йовко и взе таблата и пак тръгна из масите. Йовко си поръча чаша вино и попита бармана:

- Освен от името на момичето, се интересувам от кораб, който ще патува за земите на Траксмаргите?

- Кораб ли търсите? – бармана се приближи. Холоранския му беше със странен акцент, какъвто Йовко не беше чувал.

- Да, и то за колкото може по-скоро.

- Имате ли пари? – очите на бармана светнаха.

- Имаме! – когато Йовко му отговори бармана излезе от зад бара кимна му, и се насочи към една ъглова маса. Той го видя да говори с някого, но от позицията, която бе застанал не можа да види с кого. След малко бармана му каза да седне на масата си и да изчака. Някой щял да дойде да се разберат. Той му благодари и му пусна две монети в ръката докато се здрависваха. Намигна сядайки на сервитьорката, а тя му подвикна:

- Бързо се отказваш. – а Йовко се изчерви. Но трябваше да каже на приятелите си, че може и да е намерил транспорт.

- Момчета, чакаме кандидат превозвач. – похвали се Йовко, който пак гледаше сервитьорката. – Бармана каза, че ще дойде след малко да даде оферта.

- Наистина ли? – зарадва се Койчо, а Йовко се изпъчи.

- Браво. – Янко го похвали и го тупка мъжката по рамото. Виното му бе замъглило погледа. И Койчо си доля бокала с неговото вино.

- Какво правиш? – сопна се Янко.

- Изпи достатъчно! -отговори му Койчо. Янко се залюля на стола примигна с очи от изненада, че му бяха спрели виното, след което се огледа и каза:

- Но, аз искам, още! – Митра която седеше до него и до този момент не се беше обадила, му хвана ръката и му прошепна:

- Брат ти е прав. – тя го помилва нежно по главата.

- Той винаги е прав… - направи опит да се изправи Янко, но не успя, а Митра го взе в прегръдката си. Койчо и благодари с поглед. Той до сега не беше виждал брат си пиян. Самият той не се беше напивал. Но днес явно виното му беше дошло в повече. По принцип тези дни на всички всичко им бе дошло в повече. Койчо погледна към бара и видя бармана да разговаря с видимо пияна дама с огромна шапка. Облечена с моряшки черни панталони и мъжка курка. Бармана ѝ показа масата им. Тя погледна дискретно през рамо, след което се обърна и бавно залитайки се запъти към тях. Под шапката и се подаваха сламено руси коси. Тя взе един стол от съседната маса и шумно го придърпа към тях. Шумът стресна дори Янко, който се стегна и примигвайки погледна жената, която се настаняваше на тяхната маса. От нея се разнесе смрад на пот, твърд алкохол и риба.

- Здравейте, разбрах че търсите превоз до земите на Траксмаргите. – тя леко заваляше думите. - Аз имам… една …шхуна. Но трябва да тръгнем тази вечер, защото утре няма да можем да излезем от залива. – накрая тя се стегна и почна да говори правилно. Йовко забеляза, че тя има същия акцент като бармана. – Задава се голяма буря!

- Ти ще…ни … превозваш, как нее? – Янко на свой ред взе да заваля думите. – Хора, тая жена е пияна.

- Добре! - Койчо пренебрегна пияния си брат. - Колко пари ще искаш за да ни закараш до там?

- 150 златини. 50 сега а другите когато стъпите на брега. – Койчо погледна към другите Марто и Йовка вдигнаха ръце, че са съгласни, а Митра гледайки дамата, която бе седнала при тях, и в момента търсеше някакво безценно богатство бъркайки си в носа. Митра поклати глава и каза замислено:

- Нямаме особено голям избор, нали?

- Имаме! – провикна се Янко. – Да и превземем кораба! На абордаж… бате викни и Краз с живите си мъртви… - той отново попадна в прегръдките на Митра, която майчински взе да го милва по главата, а той се укроти и задряма в обятията ѝ. Койчо стана и стисна ръката на дамата. Която изглеждаше десетина години по-възрастна от тях. Тя се усмихна свали си шапката почеша се по чорлавата си руса коса и каза:

- Тогава да вървим!

***

Края на тунела се виждаше и кмета на Петроград Тодор Чуков избърза напред за да огледа пред изхода. Всички пазеха пълно мълчание. Той огледа наоколо и видя, че няма никой. Върна се назад и им даде знак. Децата и майките избързаха напред. Възрастните излязоха последни. Денят беше вече започнал. Октомврийското слънчево утро бе преминало в слънчев обяд. Макар и леко облачно небето не даваше признаци за дъжд. Поне за през деня. Групата бегълци от Петроград тръгнаха по тайна горска пътечка през вековна иглолистна гора. Дървета бяха от местен вид бор – жълт бор. Това растение беше много красиво през цялата година, защото игличките му бяха жълти. Но ефекта беше поразителен. Те вървяха през жълтата гора на кана. Той ги наблюдаваше върху стъклото на прозореца в стаята си. Образа се скри, а Михаил прибра дясната си ръка, с която показваше образа на кана. Кан Крум му кимна за благодарност и се обърна към слугата, който чакаше зад него:

- Извади лист и записвай! – заповяда кан Крум, а прислужника извади бележник и молив от вътрешния джоб на сакото си. Прислужниците в аула на кана бяха облечени строго официално. С черни костюми и бели ризи. Винаги спретнати и чисти. Кана започна да диктува:

- До генерал Славев: „Изпрати няколко войника да посрещнат жените, децата и старците на Петроград. Те вървят към столицата през канската горичка. Побързайте, защото може да попаднат на капаните ви! Поздрави.“ – кан Крум кимна и прислужника излезе.

Михаил Велчев също тръгна да излиза но кан Крум го спря с думите:

- Михаиле, готвиш ли се за евентуален сблъсък с Антига?

- Да, заучавам нови заклинания и магии. Чета и какви магии е използвала в битки.

- Тя не е водила битки? – озадачи се владетеля.

- От стария свят е участвала в три мисии.

- Но аз нямам такива данни.

- Да защото не сте вещер. – вещера се поклони и напусна покоите на кана.

***

Шхуната, беше двумачтова с кърпени платна и доста занемарена. Качиха един чувал с провизии плюс оръжията и доспехите си от каруцата на лодката, с която тръгнаха към кораба. Преди да тръгнат Йовко се договори с бармана за да купи конете и каруцата за смешните 35 златини. Но те нямаха друг избор. Тъй като нямаше място за тях на шхуната.

Вятъра беше много силен. Но пияната дама завърза здраво шапката си и почна да гребе към своята вярна шхуна. Лодката натоварена с провизии и тях шестимата пореше вълните, а всички белгарци гледаха удивено морските вълни. Когато стигнаха кораба домакинята им се покатери като маймуна по въжената стълба и бързо им помогна с багажа. Те не бяха се качвали на друг кораб до сега. Но в момента, в който стъпиха на палубата усетиха как всичко се клати.

- Така… - поде домакинята. – Аз съм капитан Меридияна, а вие сте на борда на Ветре. Добре дошли! – при тези приветствия четиримата мъже повърнаха. Само Митра се държеше. На нея като, че ли и нямаше нищичко, а Меридиана се засмя: - За първи път ли ги качваш тези младежи на кораб?

- Да! – отговори Митра. – За мен също е за първи път. Мисля, че им е от виното.

- Добре е да се стягат, защото ще ми трябват.

- За какво, нямаш ли екипаж? -Митра огледа старата шхуна, а

Меридияна се засмя гръмогласно.

- Не никой не иска да плава с мен! – каза  сериозно, и погледна Мартоломей. - Ей здравеняко ще вземеш ли някой с теб да навиете котвата, потегляме!

Марто я погледна като отровен от джоджен, а Койчо го тупна по рамото и двамата отидоха до котвения кабестан и почнаха да навиват котвата. След малко залитащият Янко за едно с Йовко също се включиха. Койчо погледна брат си и му се ухили.

- Бате, на мен не ми е смешно… всичко ми се върти! - всички вкупом се засмяха.

- Явно всички ще учим занаят. – каза Йовко когато котвата се качи.

- Браво на децата! – провикна се Меридияна. Тя ги събра и накратко им обясни задълженията, а Койчо и подаде 20 златини.

- Разбрахме се за 50? - жената капитан се опули.

- Да, така е. Но не те чух да споменаваш, че ще вършим всичко това! – Койчо изрече тия думи и се за изкачва на една мачта за да отпусне платното. На другата мачта вече отпускаше другото платно, Марто. Отдолу Йовко пое въжето на вече отпуснатото платно и го завърза. След малко пое и това на Койчо. Платната се издуха от силния вятър. Шхуната се завъртя на 90 градуса. Янко, който още не бе изтрезнял се претърколи по палубата. На кърмата Меридияна въртеше руля. От трюма Митра ѝ донесе една бутилка пълна с някаква винено червена течност. Когато и я донесе тя отпи грамадна жадна глътка. И я остави в краката си. Зелените и очи проблеснаха, а усмивка на задоволство се появи на грубоватото ѝ лице. Ветре започна да пори нощните вълни, а в далечината над града проблесна светкавица…

Следва...