П Р О Х О Ж Д А Н Е Т О

Той лежеше на болничното легло, дребен, жилав старец, изправен върху три възглавници и наметнат с плетена селска жилетка без копчета. Тя стоеше права до прозореца, на същата възраст като него - мургава старица със син шал, сега превърнат в кърпа за глава и оранжево палто, бяло от нафталинения прах по яката. Гледаше хитро с кръглите жълти очи на птица, тропаше на място, а над полуботите ù се открояваха разплетените вълнени влакънца на чорапите. Ядеше лакомо шоколадова паста и трохите я кацаха като мухи. Старецът я следеше живо над ръба на проснатата жилетка.

- Гледаш като вълк! - каза възмутено тя. Един шоколадов залък се претърколи по брадата ù, ръката ù се стрелна като светкавица, кокалеста, със сини старчески петна и го улови.

- Като какво гледам? - попита той.

- Като гладен вълк гледаш!

- Все едно си виждала ти вълк!

- Да... само ти си виждал вълк... знаем!

Той въздъхна и погледна навън, зад стъклото, облепено донякъде с пожълтяла хартия, вместо болнични щори, два гълъба се разминаваха по ламаринения перваз като въжеиграчи, научили се вече да търсят остатъци от храна, защото всички болни оставяха завързаните си торбички там.

- Кракът ми леко тупка! - каза старецът и погледна към крака си, малко по-голям от другия, приличаше на водопроводна тръба под чаршафа.

Тя дояде пастата, огледа се за кошче със смачкания целофан в ръка, но не видя и го пъхна в джоба на палтото.

- Докторът каза, че си доста по-добре от вчера! - му каза.

- Кой доктор... оня, дето иска парите ли?

- Не, другият, плешивият! - каза тя и за всеки случай погледна към вратата. - Пари ще ми искат те... ти няма да се обаждаш... аз ще се разправям... само мълчиш и пъшкаш, като да те боли много!

- Ама мен не ме боли толкова!

- Боли, не боли, мълчиш... пари им дай само на тях... добре, че му дадох само сто...  иначе и двеста да му дадеш, ще вземе... и триста да му дадеш, и тях ще ги вземе, без срам!

- Ще вземе... ще ги вземе, ами! - съгласи се той, изправи се, загледан в затворената врата, готов да търси правата си срещу всеки влязъл, бил  той с манта или без.

- Иначе тая сестра с червената коса и очилата е добра! - смени разговора старицата.

- Добра е! - се съгласи отново той и приглади със задоволство жилетката.

Единият гълъб излетя, другият пристъпи до ръба на перваза и проточи шия да го търси нагоре по терасите.

- Добра е, ама и на нея ù минават мисли за пари в главата! - просъска старицата. Сега се разхождаше по износения балатум, ниска, пъргава, разноцветна, като кукла за игра, облечена набързо от малко дете.

- Ама и ти не миряса с тия твойте крака! - подхвана тя - Толкова години... първо на асфалта, в пътното... прав като кон... после горски в село... трамбоваше баирите... че и пастир беше... и за кво, да бягаш от нас... от мен и децата... се да те няма в къщи!

- Ми нали зат’ва са тия крака, ма, за ходене... и да си вършиш работа, какво да ги жала?

- Затова си на тоя хал... дето не иска да си бъдеш със семейството!

- Млъкни... млъквай, че ще ме заболи крака!

- Сърцето ша та заболи тебе... цял живот, се далеч да избягаш! - тя стоеше права, с ръце в джобовете на палтото и тънките ù устни посиняваха.

- Млъкни, ма... ша та чуе някой доктор или сестра и няма да ма погледнат! - просъска той, сега изправен на лактите.

- Те щото сега много те гледат... че и пари им дадох!

- Само ги натякваш тия пари... щото заради мен ги дадохме!

- Всичко ша ти натяквам аз на тебе... те и децата няма да дойдат да те погледнат... колкото и ти ги погледна едно време! - тя направи две ситни крачки към леглото му така рязка и приведена, злобна в лицето, че зад прозореца излетя и другият гълъб. Висулките от козирката капеха по перваза, а отвън на коридора проскърцваха колелата на количката, с която качваха болните от операционната.

- Само да ми беше здрав кракът... щях да те пукна от бой! - каза той, без да е много уверен, с някаква помирителна нотка, която старата веднага долови.

- Ша ма спукаш... да не съм гърне да ма спукаш!

Влезе сестрата с червената коса, все още млада, но някак изморена, небрежно гримирана, сякаш само заради другите в отделението. Заедно с нея нахълта обедната глъчка покрай разнасянето на храната, толкова лоша, че малко от болните я пожелаваха. Замириса на прясно измити коридори. Сестрата се приближи до стареца, ослепително бяла в мантата, косите ù се виеха като нажежени реотани около рамките на очилата, лицето ù светеше лъскаво от крем, но с дълбоки бръчки по слепоочието.

- Трябва да му направиш превръзка, сестричке! - каза старицата, въпреки топлината от парното и от нагряващото зимно слънце, тя не сваляше забрадката и палтото.

- Аз знам, че сутринта са му правили!

- Така каза докторът, не плешивият, другият!

Сестрата излезе, а старата отметна чаршафа, разгледа бинтования крак и тихо прошепна:

- Ще превързват... като просят пари!

По челото ù се появи пот и тя я попи направо със забрадката.

Сестрата се върна, носеше малко легенче с форма на бъбрек, от което се подаваха бинтове, навити на ролки, марля и йод. Седна в края на леглото и погледна благо сърдития старец.

- Как си?

Той отметна жилетката от гърдите си, направи гримаса като да изпитва болка и си пое дъх да говори, когато се изви пискливият глас на старицата:

- Лошо пострадахме с тоя крак, сестричке!

- Защо? Докторът каза, че кракът е много добре!? - сестрата се усмихна, имаше много бели зъби, правилно наредени горни и леко застъпени един върху друг, но красиви като мъниста отдолу.

- Лошо ами... ето трети ден сме тука, а у дома... животните гладни... чакаме ние да ги нахрани комшийката!

- А, ще ги нахрани тя... да не вярваш! - живо се обади старецът.

- И разсадът не е пикиран... а времето си върви! - продължи старата - Тоя пуст крак, беля ни дойде на главите!

- Всичко ще се оправи... сигурно утре ще ви изпишат! - каза сестрата и се зае да размотава бинтования крак.

- Сега сума време ще куца... и каква ли и работа ще свърши... всичко на мен - и двор, и животни! - старата говореше от мястото си до прозореца, гледаше поляната, дърветата и площадката за игри, сега опустяла и тъжна.

- Ама на тия години... всичко да ни е здраво не можем да искаме! - продължи тя.

- На колко си години? - попита стареца сестрата, но той не я чу, гледаше как ловките ù ръце размотават бинтовете.

- Осемдесет и шест! - извика вместо него старата, сякаш го упрекваше – А аз съм и четири, осемдесет и четири!

- Браво! - каза сестрата и се засмя, а зъбите ù светнаха като речни камъни.

- Да стигнеш моите години ти пожелавам! - каза с гордост старата.

Появи се кракът на стареца, тъмен като древно писмо, напукан, сякаш посипан с брашно, а вените се открояваха лилави, като пътища, изрисувани на карта.

- Много е добре... съвсем леко е подут! - похвали го сестрата.

Старицата надникна над главата ù, любопитна като сврака.

- Сега поне два месеца ша си седне на задника... да не ми обикаля баирите и улиците! -  изписка с нейния си глас старицата.

Сестрата намаза раната, позаздравяла вече, с тънка коричка. Старецът гледаше настръхнал и глух за разговора им.

- Беля ни дойде на главите с тоя крак... зарязахме си и къща, и животни, и оранжерията! - занарежда старицата.

- Ама малко му е... трябваше и двата да му се разболеят... така поне два-три месеца да не може да скитосва, хаймана!

Сестрата се изправи с легенчето в ръка. Сега старецът мълчаливо разглеждаше новата си превръзка, седнал на леглото, старицата вече с гръб към стаята, мислеше за нейните си дела до прозореца, сгушена в оранжевото палто, въпреки топлината. Сестрата излезе, а те дори не бяха разбрали. Лъхна я познатата миризма на препарата, с който санитарките миеха коридорите. Погледна часовника си, малко евтино бижу, останало ù от първата младост, разбра, че ù остава по-малко от час преди да се прибере у дома, усмихна се и тогава я нападна щастието. Вчера, след девет години на инвалиден стол, след осем операции и няколкостотин раздвижващи процедури, малката ù дъщеря бе проходила.    

                                                       КРАЙ