Огорчена от суровия живот, огорчена от всички лъжи, огорчена от своята кръв, сега в ъгъла седи. И шепнеше тихо в мрака, и все тъй тихо проплака. Умът й не знаеше къде да дири образ пръв, свещен, къде да го намери в този тъжен ден. Сърцето й притихнало не трепваше дори, потънало в бездната на безкористни лъжи. Откакто беше мъртва, то ни веднъж не изтуптя, сломено от всичката тази тъга. Погледът се губеше някъде в дъжда, който удряше изпотените стъкла. Дъхът й замираше в зловещите мисли - би ли отмъстила, би ли? Нещо я повика, тя се обърна и себе си в огледалото зърна. Очите и бяха по-бели от деня, кръв се стичаше от красивата й уста. Косата й се вееше страховито, а веждите й се сбръчкаха сърдито. Трепна, изплашена от себе си назад и сложи бавно ръка на своята гръд. Нищо. Сърцето мълчеше. Тя бе мъртва и така я болеше. Жива сред мъртви и мъртва сред живи. Това беше проклятието на майка й, това е проклятието на любовта.
© Амелия Йорданова All rights reserved.