Още в момента, в който сложи подписа си под онзи документ, разбра, че вече си обречена. И че нищо няма да бъде същото.
Не пожела да видиш роденото от теб дете, не пожела да подържиш, да му подадеш гръдта си. Мислеше, че така ще бъде по-лесно, но не е. И никога няма да бъде!
Всяка вечер ще сънуваш един и същ сън: Твоето дете потъва в дълбока и мътна река, посяга с ръчичките си, недокоснати от теб, към теб и те вика. И ти хукваш към него, но заставаш на ръба и спираш - страх те е да не повлече и теб в бурния порой. И тогава идва най-страшното - един жесток и демоничен смях. И ти тръгваш да бягаш и бягаш, но той те следва. Накрая падаш и се събуждаш. И като вълчица виеш срещу месечината, но тихо, да не чуе някой.
Хващаш с ръце празната си утроба. Как би дала всичко, за да усетиш още веднъж живота в нея. Но тя е празна, като черупка на мида, като душата ти.
А денем се вглеждаш в лицето на всяко срещнато от теб дете. Търсиш да откриеш чертите си : очите, косата, усмивката си в това и следва ...