Казваше се Ланди, живееше на осемнайсетия етаж и винаги се бе страхувал от Прозорецът на Детската. Самата "Детска" беше обикновена стая с легло, маса, стол, библиотека, плюшени играчки и всичко друго, от което се нуждае едно шестгодишно момченце, но нищо не можеше да бъде наред, докато съществуваше Прозорецът.
Първо, през Прозореца всичко изглеждаше чуждо, далечно и поне десетократно умалено. Второ, отваряше се лесно и кой знае защо - нагоре, плъзгайки се в два отвесни улея по дължината на рамката.И трето...Мама винаги заплашваше, че ще провеси Ланди от външната страна и що го върже да виси там, ако не го вижда да рисува по шест часа, шест дни седмично.
Поне шест часа.
Поне шест дни.
И Ланди рисуваше, седнал в потока слънчеви лъчи;русата му коса грееше на светлината, лицето му отразяваше белотата на листа, а ръчичките стискаха флумастера и старателно нанасяше контурите на поредната разкрачена човешка фигура...Корабче...Наклонена къща...Или птица с едно око.
(В рисунките на Линди птиците бяха с по едно око)
На неравномерни интервали от време вратата се отваряше и в процепа заставаше главата на Мама. Мама чевръсто оглеждаше позициите, осмихваше се окуражително, после главата й се скриваше и вратата се затваряше.
В такива случай позициите бяха запазени.
Случваше се обаче главата на Мама да се показва точно когато Ланди обикаляше масата, за да се поразкърши; тогава Мама решаваше, че рисунката от цял час стои недокосната и първо удряше, а после заплашваше, че при следваща подобна ситуация ще завърже Ланди от външната страна на Прозореца.
И Ланди знаеше, че ще го направи.
Той често се бе замислял, но никога не бе проумявал откъде започваше всичко;рисуването, стаята, белите листове и Мама с течение на времето се бяха превърнали в неделими частици от неговия детски и по детски прозрачен свят, през който като безплътни сенки преминаваха надеждите за много (безброй много) свободни минути, пълни до горе със слънце и щастие.Виждаше приятели - момченца и момиченца - и се втурваше с протегнати ръце към тях, но приятелите се оказваха просто песънчинки, плод на собственото му несъвършено съзнание. Виждаше птички, стрелкащи се над петнистите алеи на някакъв парк, но птичките замръзваха в неестествени фулмастерни пози...И всички бяха с по едно око.
А сълзите не помагаха...
От гледна точка на Мама, връзката между намерения и реалност се получиха за пръв и последен път някъде в началото на лятото. Беше горещо. Прозорецът зееше отворен, вън слънцето мудно тътреше към нажежения и опънат като струна хоризонт, а Ланди подпираше отегчено главата си и отегчено търсеше нещо за прерисуване измежду страниците на оръфан комикс. Минутите се топяха...И дали заради тишината или заради хипнотичното въздействие на пъстрото списание, Ланди докосна челце и в същия миг заспа.
-...каква грешка!
Събуди се с болка на раменете и никак не разбираше за каква грешка ставаше дума. Сънят мързеливо събираше пърцалките си, несръчно ги спретваше в тежко вързопче, тъпчеше на място и се въртеше около оста си, за да не остави неприбрана частица от себе си. После, убеден, че всичко е готово, метна вързопчето на гръб и полекичка, залитайки на кривите си крачета, тръгна да търси изход от положението.
-Каква грешка,Ланди! Каква грешка...
Гласът принадлежеше на Мама и в следващите три секунди Ланди разбра всичко.
Висеше от вътрешната страна на Прозореца; дланите му стискаха долната рамка, някакви ремъци стягаха тъничките му китки и уж му помагаха да не падне, а очите му бяха стиснати грубо с дебела и плътна кърпа. За миг си престави пропаста под краката си...осемнайсет етажа, един след друг до дъното на безната и от гърдите му се откърти продължителен писък.
-Ма... - сълзите бликнаха изпод притиснатите му клепачи и попиха кърпата. От съня в съзнанието му не бе останал и помен.
-Ма...?
(един до друг до дъното на безната)
-Мамо?
(Дъното на бездната)
-МАМО?
Да.Но Мама, вместо да стисне здраво детето си , вместо стисне здраво детето си, вместо да стисне много здраво и да го изтегли обратно в стаята, вместо това или каквото и да е друго, преряза с нещо ремъците.Линди усети как тялото му натежа двойно, как пръстите му изпускат рамката на Прозорецът и почти видя как полита надолу, покрай осемнайсетте етажа с разперени ръце и развята коса, докато телцето му се разбие с пукот в тротоара пред входа и кръвта се плисне върху нагретите от слънцето плочки.
(кръвта му...)
Нов писък се изгуби нейде в топлината.
Ланди висеше, стиснал с всички сили живота си...Дишаше в лицето на топлата панелна стена, а сълзите му попиваха в стегнатата през очите му кърпа.За миг му се стори, че би рисувал дълго, би рисувал непрестанно, час след час, ден след ден, цели месеци, години, столетия, само да не е тук сега. Само да усети твърда земя под краката си.
(Земя под краката си)
-МАМО?
(докато телцето му се разбие...)
-МАМО?
(..и кръвта му плисне..)
...върху нагретите от слънцето плочки.


Едновременно, в средата на една зашеметяваща секунда, се случиха две неща:Прозорецът се плъзна в улеите и оглушително тресна върху долната си рамка. А Ланди изгуби съзнание.
Но той не полетя в пропастта, покрай осемнайсетте етажа и телцето му не се разби върху земята. Той през цялото време бе висял от вътрешната страна на стената и сега просто тупна на пода в стаята.
Мама се ухили, засмя се, гласът се извиси в тишината на следобеда;накъдри се, начупи се, затрептя...Трептя дълго, трептя в едно с вярата, че от днес Ланди ще рисува по собствено желание...Ежедневно. Неуморно. До безкрай.
Но Мама не бе разбрала другото.
Тя още незнаеше, че на перваза - току на долната рамка на Прозореца - вече изстиват осем детски пръстчета...



ПОСВЕТЕНО НА ВСИЧКИ РОДИТЕЛИ КОЙТО СМЯТАТ , ЧЕ ПРЕКАЛЕНИЯТ РОДИТЕЛСКИ КОНТРОЛ Е ОТ ПОЛЗА ЗА ДЕЦАТА ИМ!!!
(замислете се какво им давате и какво им причинявате понякога)