В една от онези вечери на Камен бряг тя го чакаше в пещерата. Бяха се настанили в нея от няколко дни и вече чувстваха с всичките си сетива, че са точно там, където искат да бъдат. Сливаха се със звездите, с тишината на голото поле, с вечния тътен на трийсет метра под краката им и с малките необитаеми ниши.

Тя беше приготвила печени картофки на огъня и се чувстваше приказно. Знаеше, че тази вечер ще бъдат само двамата, защото другите бяха отишли да танцуват около огнищата по широките плажове на Шабла. Загледа се в хоризонта. Кормораните прелитаха и кацаха по многобройните скални острови. Вълните бяха спокойни, слънцето преди миг беше залязло и морето ѝ приличаше на танцуваща копринена рокля с дълбоки тъмнозелени сенки. Запя си една любима песен, но постепенно притихна. Хладният вятър се засили и я накара да се прибере. Не ѝ се вечеряше сама, затова се сгуши в жълтия чувал и се опита да не мисли за нищо.

Върна се, когато тя почти се беше унесла. Легна тихо върху сламата и заспа.

Една бяла птица прелетя в мрака.