Без изобщо да преувеличавам, вчера беше най-щастливия ми ден от мнооооого време насам. Вчерашната сутрин беше най-красивото нещо в живота ми, поне за което в момента се сещам. Натрупалия сняг по дърветата, храстите, жиците, пейките. Светлината на изгряващото слънце отзад, ама неразцъфнала още светлина, леко розовееща и в същото време пламъчна, от която снега и леда стават огнен кристал. Меко, топло, благословено, като подарък. Тишината, която само снега може да донесе. И чистотата! И спокойствието. И спомените, и дълбочината на чувството, и възможността да спреш и да кажеш - "О!! Да, това е! Всичко друго няма и не е имало значение. За къде всъщност бързаш през всичкото това време, човече?!?" И да отправиш просълзявайки се импровизирана /защото никога не си знаел истинска/ молитва някъде дъъъълбоко, много дълбоко в себе си, изцяло благодарствена молитва, без грам искане в нея. Само благодарност. Някъде бях чела, че когато нищо не искаш, значи си щастлив. Нарочно извиках в себе си хайкут ...