В един миг си тук, а в другия те няма. В един миг само си до мен и ме гледаш с прекрасните с очи, а в другия съм сама и крия сълзите си от пътниците в микробуса. В един миг съм цяла, в другия отново другата ми половина е при теб, а ти си далече... толкова далече. Казваме си „Силни сме, ще успеем“, а вътрешно се молим светът да се срути, защото, когато не сме заедно, той е пуст и празен. Колко пъти ще проклинаме съдбата си, любов моя и единствена? Колко пъти ще отправяме молбите съм несъществуващи божества да сме заедно завинаги? Колко пъти ще се разделяме? Колко пъти ще казваме „чао“? Колко пъти ще слушам думите „Моля те, мило, не плачи! Всичко ще се оправи, ще сме заедно един ден и ще забравиш за сълзите си.“ Аз знам, че ще сме заедно някой ден, любов моя. И ще чакам този ден колкото се наложи. Няма да се откажа от теб и от това, което изпитвам всеки път, когато погледна в прекрасните ти дълбоки очи. Няма да спра да те обичам, защото именно заради тази любов аз имам силата и желанието ...